За курсистите от фелдшерския курс бе голяма чест да попаднат на практика в трето терапевтично отделение. Завеждаща отделението беше Нина Семьоновна — бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт.
Само двама души, двама от тридесетте курсисти, можеха да карат месечната си практика в трето терапевтично отделение.
Практиката, истинското наблюдение на болните — ах, колко безкрайно далеч бе то от книгите, от „курса“. Човек не може да стане медик по книга — нито фелдшер, нито лекар.
В трето отделение отивахме само двама мъже — аз и Бокис.
— Двама мъже ли? Защо?
Нина Семьоновна беше прегърбена зеленоока възрастна жена, побеляла, сбръчкана, навъсена.
— Двама мъже ли? Защо?
— Нина Семьоновна мрази жените.
— Мрази ли ги?
— Е, не ги обича. С една дума, двама мъже. Късметлии.
Старшата на курсовете Муза Дмитриевна ни заведе с Бокис при нея.
— Отдавна ли сте тук?
— От тридесет и седма.
— А аз — от тридесет и осма. Първо бях в Елген. Там изродих триста жени, преди това не ми се беше случвало. Сетне дойде войната — мъжът ми загина в Киев. И двете ми деца. Момченца. От бомба.
Около мен бяха умрели повече хора, отколкото в което и да е сражение през войната. Умряха без каквато и да била война, преди каквато и да била война. И все пак. Мъката е различна, както и щастието.
Нина Семьоновна седна на леглото на един болен, отметна одеялото.
— Е, да започваме. Вземете стетоскопа, опрете го до гърдите на болния и слушайте… Французите слушат през пешкир. Но със стетоскоп е още по-сигурно, най-сигурно. Не съм привърженичка на фонендоскопите — тях ги използват лекарите-господинчовци, понеже ги мързи да се наведат над болния. А стетоскопът… Това, което ви показвам, няма да го намерите в нито един учебник. Слушайте.
Скелетът с опъната по него кожа покорно изпълняваше нарежданията на Нина Семьоновна. Изпълняваше и моите команди.
— Слушайте този кух звук, този глух оттенък. Запомнете го за цял живот, както и тези кости, сухата кожа и блясъка в очите. Ще ги запомните ли?
— Ще ги запомня. За цял живот.
— Спомняте ли си какъв бе звукът вчера? Преслушайте пак болния. Звукът се е променил. Описвайте всичко това — впишете го в историята на заболяването. Смело. С твърда ръка.
В болничната стая имаше двадесет болни.
— Сега няма интересни случаи. А това, което видяхте — това е глад, глад и само глад. — Седнете отляво. Ето тук, на моето място. Хванете болния с лявата си ръка за рамото. По-здраво, по-здраво. Какво чувате?
Разказвах й.
— Е, време е за обяд. Вървете, ще ви нахранят в помещението за раздаване на храна.
Пълната раздавачка Шура щедро ни сипа „докторски“ обяд. Тъмните очи на сестрата-домакин ми се усмихваха, но някак самовглъбено, вътрешно…
— Защо така, Олга Томасовна?
— Аа, забелязахте, значи. Винаги си мисля за нещо друго. За миналото. За вчера. Старая се да не виждам днешния ден.
— Днешният ден не е чак толкова лош, но е много страшен.
— Да ви сипя ли още чорба?
— Сипете ми.
Не ми беше до черните й очи. Уроците при Нина Семьоновна, овладяването на изкуството да се лекува за мен беше най-важното нещо на този свят.
Нина Семьоновна живееше в отделението, в стая, на която в Колима викат „кабинка“. Освен стопанката й никой никога не влизаше там. Тя сама я подреждаше и метеше пода. Дали сама го миеше — не знам. През отворената врата се виждаше кораво, небрежно застлано легло, болнично шкафче, столче, варосани стени. До кабинката имаше и малък кабинет, само че вратата му водеше към болничната стая, а не към коридора. В кабинета — нещо като писалище, две дървени столчета без облегалки, кушетка.
Всичко беше както в другите отделения, но не съвсем — дали защото нямаше цветя — нито в кабинката, нито в кабинетчето, нито в болничната стая. Или може би за това бе виновна строгостта на Нина Семьоновна, това, че не се усмихваше? Очите й припламваха с тъмнозелен, изумруден огън някак си не когато трябва, не на място. Припламваха без връзка с разговора, с работата. Но очите й не живееха сами по себе си — живееха заедно с чувствата и с мислите на Нина Семьоновна.
В отделението нямаше приятелство, дори най-повърхностно приятелство между санитарките, медицинските сестри. Всички идваха на работа, на служба, за дежурство и личеше, че истинският живот на сътрудниците от трето терапевтично отделение беше в женската барака, след края на службата, след работа. Обикновено в лагерните болници истинският живот се съчетава, слива се с мястото и времето за работа — в отделението се отива с радост, с желание по-скоро да се отървеш от проклетата барака.