Кончита гледаше вторачено Морган, който в момента се смееше на дебелашката шега на някой от бандата. Изглеждаше по-спокоен след времето, което прекараха заедно следобед. Чувстваше се горда, че е способна да му донесе разтуха, когато той имаше нужда. Случваше й се понякога да долови промяна у него и тогава се плашеше, че някой ден може да се отегчи от нея. Но всякакъв страх я напускаше, когато двамата правеха любов и тя знаеше, че е само неин.
Кончита знаеше, че останалите я смятат за глупачка, задето живее единствено, за да доставя удоволствие на Морган. Но тя знаеше също, че Морган не обръща много внимание на онова, което говореха неговите хора. И макар той да не се държеше с нея винаги така, както й се искаше, тя нямаше да си позволи това да я тревожи. Не искаше да рискува да загуби неговото одобрение.
Защото истината беше, че тя би жертвала всичко, за да задържи Морган. Той я бе отделил от останалите и от долнопробния живот, който водеше — единственият човек, който я бе поставил над другите като нея, които ежедневно се бореха, за да оцелеят, без някой да го е грижа дали ще живеят или ще умрат. И тя щеше да стори всичко заради него. Абсолютно всичко.
Изведнъж Морган се обърна към нея и Кончита си пое дълбоко дъх. Сърцето й затупка учестено, щом той се изправи и пристъпи към нея. Остана неподвижна, когато Морган обгърна талията й с ръка и, сякаш останалите не съществуваха, прошепна в ухото и:
— Днес ми даде всичко, от което се нуждаех, Кончита.
Думите му докоснаха сърцето й. Тя плъзна ръцете си около врата му и прошепна така, че да я чуе само той:
— Ти си всичко за мен, querido.
Почувства как тялото му се напрегна, когато се притисна към него, и я обхвана лудешки възторг. Щеше да използва тялото и талантите си в интимния занаят, за да го привърже завинаги към себе си. Щеше да направи всичко възможно да го задържи само за нея.
И понеже той не знаеше и думичка от родния й език, Кончита прошепна в ухото му:
— Seremos juntos siempre, mi amado5!
Да, щяха да останат завинаги заедно. Дори съдбата не можеше да им попречи.
Дъждовните капки трополяха по брезентовото платнище на фургона над главата й… колелетата скрибуцаха протяжно по калния път… блясък на гръмотевици и гневни мълнии осветяваше нощното небе…
Кошмарът се беше завърнал!
Частити се чувстваше като животно в клетка между платнените стени на фургона, където Рийд я бе напъхал съвсем безцеремонно преди повече от час. Оттогава дъждът не спираше да се излива като из ведро, а покритата каруца продължаваше уверено да си пробива път по разкаляния път. Частити не спираше да си повтаря, че това не е същият фургон, в който бе пътувала със семейството и сестрите си преди толкова много години. Напомняше си, че макар тази кола смущаващо да приличаше на онази, а дъждът също така неумолимо да се изливаше поройно от небето, ситуацията нямаше нищо общо с онзи съдбовен ден от нейното детство.
Но всички звуци наоколо й бяха така познати. Образите, които неканени се завръщаха в съзнанието й, бяха болезнено чисти и ясни. А гласовете, които преследваха мислите й, бяха мъчително живи:
— Чуваш ли ме, миличка?
— Татко?
— Не, не говори. Само ме чуй. Двамата с мама ще се опитаме да прекосим реката с фургона. Сигурно ще ви пораздрусаме.
— Но мама каза…
— Мама ще управлява фургона, а аз ще водя конете. Тя няма да може да седи при вас, но няма от какво да се боите. Мога ли да разчитам на малкото си съкровище?
— Да, татко. Обичам те, татко!
— Аз също ви обичам и знам, че малките ми момиченца винаги ще са заедно и винаги ще се държат една за друга.
А по-късно, задъханото гласче на Хонести:
— Татко ще ни преведе през реката… Ще ни отведе при чичо доктор…
— Това е добре, защото съм болна…
— И аз.
— Заспивайте вече!
А накрая смелото гласче на Хонести наруши тишината:
— Не се бойте, чувате ли? Татко ще се погрижи за нас.
Частити потръпна от острата болка, която прониза сърцето й.
Не, не искаше повече да си припомня всичко това! Беше твърде късно, за да го промени, а спомените й носеха само болка.