Каренин ви от болка цяла нощ. На сутринта Томаш го опипа и каза на Тереза:
— Няма да чакаме повече.
Беше сутрин, след малко и двамата трябваше да излизат за работа. Тереза влезе в стаята при Каренин. До този момент той лежеше безучастно (дори когато малко преди това Томаш го преглеждаше, не му обърна никакво внимание), но сега, дочул отварянето на вратата, вдигна глава и погледна Тереза.
Тя просто не можеше да понесе този поглед, направо подскочи. Каренин никога не гледаше по този начин Томаш, само нея. Но и нея никога не бе гледал с такава настойчивост. Погледът му не беше отчаян, нито пък тъжен, не. Той излъчваше ужасяваща, непоносима доверчивост. Не беше поглед, а страстен въпрос. Цял живот Каренин бе чакал Тереза да му отговори и сега й даваше да разбере (много по-настойчиво от друг път), че все още е готов да узнае истината от нея. (Всичко, което идва от Тереза, е за него истина: дори когато тя му каже „Седни“ или „Легни!“, това пак са истини, с които Каренин се идентифицира и които придават смисъл на живота му.)
Този поглед, излъчващ ужасяваща доверчивост, беше съвсем кратък. След миг Каренин отново положи глава на лапите си. Тереза знаеше, че никой вече нямаше да я погледне така.
Тя по принцип не му даваше да яде сладки неща, но преди няколко дни му купи три-четири шоколада. Разви станиола, начупи шоколадите и ги пръсна пред него. Сложи и купичка с вода, за да не му липсва нищо, когато остане сам вкъщи за няколко часа. Погледът, който й беше отправил преди малко, сякаш го изтощи. Макар и заобиколен с шоколади, той не вдигна повече глава.
Тереза се отпусна до него на земята и го прегърна. Той много бавно и омаломощено я подуши и я близна един-два пъти. Тя прие ласките му със затворени очи, сякаш искаше да ги запомни завинаги. Извърна глава, за да може той да близне и другата и буза.
Но вече трябваше да върви при юниците си. Върна се след пладне. Томаш още не се беше прибрал. Каренин все тъй лежеше сред блокчетата шоколад и този път не вдигна глава, когато я чу да идва. Болният му крак беше отекъл и туморът се беше спукал на ново място. Между космите на козината бе избила светлочервена (не като кръв) капчица.
Тереза отново прилегна до него на земята. Едната й ръка беше преметната през тялото му, а очите й бяха затворени. След известно време някой заблъска по вратата. Тереза чу: „Господин докторе, господин докторе! Дошли са прасето и неговият председател!“ Но тя не беше в състояние да говори с когото и да било. Не помръдна, не вдигна клепачи. Отвън се чу още веднъж: „Господин докторе, нерезите са тук!“ После настана тишина.
Томаш си дойде едва след половин час. Отиде безмълвно в кухнята и си приготви спринцовката. Когато влезе в стаята, Тереза беше станала, а Каренин се надигаше с усилие от земята. Щом видя Томаш, той завъртя немощно опашка.
— Гледай — каза Тереза, — той все още се усмихва!
Каза го умолително, сякаш с тези думи просеше малка отсрочка, но не и настоятелно.
Бавно опъна на дивана чаршаф. Бял, на ситни лилави цветчета. Впрочем беше приготвила и обмислила предварително всичко, сякаш си бе представяла смъртта на Каренин много дни напред. (Ах, колко е страшно това: ние всъщност мечтаем отдалеч за смъртта на любимите си същества!)
Каренин вече нямаше сила да скочи на дивана. Тереза и Томаш го взеха заедно на ръце и го вдигнаха. Тереза го сложи да легне на една страна и Томаш огледа крака му. Търсеше мястото, където вената е най-изпъкнала. След като го намери, острига козината с ножичка.
Тереза беше коленичила до дивана и крепеше с ръце главата на Каренин плътно до лицето си.
Томаш я помоли да стисне здраво задната лапа на кучето над вената, която беше тънка и не беше лесно да се вкара иглата. Тереза го направи, без да отлепя главата на Каренин от лицето си. Говореше му безспир с тих глас и той не мислеше за нищо друго, освен за нея. Не изпитваше страх. Близна още два пъти лицето й. А Тереза му шептеше:
— Не бой се, не бой се, там нищо няма да те боли, там ще сънуваш катерички и зайчета, там ще са кравичките, и Мефистофел ще е там, не бой се…
Томаш заби иглата във вената и натисна буталото. Каренин потрепна с лапа, няколко секунди диша учестено, а после дъхът му секна. Тереза все така беше коленичила на пода пред дивана и притискаше главата му към лицето си.
После двамата с Томаш трябваше да се върнат на работа, а кучето остана да лежи на дивана върху белия чаршаф с лилавите цветчета.
Вечерта Томаш и Тереза се прибраха. Той отиде в градината. Намери между двете ябълкови дръвчета издълбания преди няколко дни с тока на Тереза правоъгълник. Започна да копае на това място, като грижливо спазваше очертанията. Държеше всичко да бъде така, както го иска Тереза.