Тя беше останала в къщата с Каренин. Страхуваше се да не го погребат жив. Допря ухо до муцуната му и й се стори, че долавя лекичък дъх. Отдръпна глава и видя как гърдите му се движат почти незабележимо нагоре и надолу.
(Но не: тя чуваше само собствения си дъх и пак той привеждаше в движение тялото й, а на нея й се струваше, че се движи гръдният кош на кучето.)
Тереза намери в чантата си огледалце и го доближи до муцуната на Каренин. Огледалцето беше толкова замърсено, че тя прие следите по него за оросяване, причинено от дъха на животното.
— Томаш, той е жив! — развика се, когато Томаш се върна с изкаляни ботуши от градината.
Той се наведе над тялото на Каренин и поклати глава.
Хванаха от двете страни чаршафа. Тереза — откъм краката на кучето, Томаш откъм главата. Вдигнаха го и го изнесоха в градината.
Тереза усети с кожата на дланите си, че чаршафът е мокър. Той дойде при нас с локвичка и с локвичка си отива, помисли си и беше щастлива, че усещаше върху дланите си тази влага, последния поздрав на Каренин.
Отнесоха го до ябълковите дръвчета и го спуснаха в ямата. Тереза се наведе и нагласи чаршафа така, че да скрива отвсякъде трупа. За нея беше непоносима мисълта, че пръстта, която щяха да хвърлят след малко, би могла да затрупа голото му тяло.
После отиде до къщата и се върна с нашийника, каишката и шепата шоколадови блокчета, останали недокоснати от сутринта. Хвърли всичко това в гроба.
До ямата се издигаше купчина прясно изкопана пръст. Томаш хвана лопатата.
Тереза си спомни своя сън: как Каренин беше родил две хлебчета и една пчела. Изведнъж това й прозвуча като епитафия. Тя си представи между двете ябълкови дръвчета надгробен паметник с надпис: „Тук почива Каренин. Той роди две хлебчета и една пчела“.
В градината беше сумрачно, онзи преход между деня и вечерта, на небето светеше бледата луна, лампа, забравена в стаята на мъртъвците.
Обувките и на двамата бяха изцапани с пръст. Те отнесоха бела и лопатата в нишата, където бяха подредени инструментите: гребла, търнокопи, мотики.
6
Томаш седеше в стаята си, където имаше обичай да чете книга на масата. В такива мигове Тереза идваше при него, навеждаше се над рамото му и притискаше изотзад буза до неговата. Когато този ден направи това, видя, че Томаш не чете никаква книга. Пред него лежеше писмо и въпреки че то се състоеше само от пет реда, написани на машина, Томаш беше втренчил в него дълъг и неподвижен поглед.
— Какво е това? — попита Тереза, обзета от тревога.
Без да се обърне, Томаш вдигна писмото от масата и й го подаде. Там пишеше, че той трябва да се яви още същия ден на летището в съседния град.
Най-после извърна глава към нея и тя видя в очите му същия ужас, който и сама изпитваше.
— Ще дойда с теб каза Тереза.
Той поклати глава.
— Призовката е само за мен.
— Не, аз ще дойда с теб — повтори Тереза.
Заминаха с камиона на Томаш. Скоро бяха на летището. Беше паднала мъгла. Едва се провиждаха силуетите на няколко самолета. Томаш и Тереза тръгнаха от самолет на самолет, но всичките бяха със затворени врати, непристъпни. Най-сетне стигнаха до една машина с отворен люк, към който беше прикрепена стълба. Те се качиха, в отвора се показа стюард и ги покани да влязат вътре. Самолетът беше малък, само с трийсет места, и в него нямаше жива душа. Двамата тръгнаха по пътечката между креслата, като постоянно се докосваха и не проявяваха особен интерес към това, което ставаше около тях. Седнаха в две съседни кресла и Тереза положи глава върху рамото на Томаш. Първоначалният ужас отстъпваше място на тъгата.
Ужасът е шок, миг на пълно ослепяване. Ужасът е лишен и от най-малкия намек за красота. Ние не виждаме нищо друго, освен режещата светлина на неизвестното събитие, което очакваме да ни сполети. Обратното, тъгата предполага, че знаем. Томаш и Тереза знаеха какво ги чака. Светлината на ужаса бе изгубила яркостта си и светът тънеше в синкаво, нежно осветление, което правеше предметите да изглеждат по-красиви отпреди.
Докато четеше писмото, Тереза не изпитваше никаква любов към Томаш, тя знаеше само, че не бива да го изостави дори за миг: ужасът беше потиснал всички останали чувства и усещания. Сега, когато се беше притиснала плътно до него (самолетът пореше облаците), уплахата й беше преминала и тя се отдаваше на своята любов със съзнанието, че е безгранична и безмерна.
Най-после самолетът се приземи. Те станаха и се запътиха към люка, който стюардът беше отворил. Все още прегърнати през кръста, застанаха на най-горното стъпало. Видяха долу трима мъже с качулки на главите и пушки в ръцете. Излишно беше да се колебаят, нямаше къде да избягат. Заслизаха бавно и когато стъпиха на пистата, един от мъжете вдигна пушката си и се прицели. Не се чу изстрел, но Тереза усети как Томаш, който допреди секунда слизаше, пристъпвайки плътно до нея и обгърнал с ръка кръста й, се свлича на земята.