Тя го притискаше към себе си, но не можеше да го удържи: той рухна на бетонната писта. Тя се приведе над него. Искаше да се хвърли върху тялото му и да го прикрие със своето, но пред очите й ставаше нещо странно: тялото на Томаш бързо се смаляваше. Това беше толкова невероятно, че Тереза остана като прикована на мястото си. Тялото на Томаш ставаше все по-малко и по-малко, то вече като че ли нямаше нищо общо с Томаш, беше се превърнало в нещо съвсем мъничко и това мъничко нещо изведнъж се разшава, след което хукна по пистата.
Мъжът, който беше стрелял, свали маската от лицето си и се усмихна ласкаво на Тереза. В следващия миг се обърна и побягна след малкото нещо, препускащо объркано на зиг-заг, сякаш бягаше от преследвач и отчаяно търсеше къде да се скрие. Гоненицата продължи известно време, докато накрая мъжът внезапно се хвърли на земята и сложи край.
Той се изправи и се върна при Тереза. Носеше и онова нещо. Нещото се тресеше от страх. Беше заек. Мъжът го подаде на Тереза. И в същия момент страхът и тъгата я напуснаха и тя беше щастлива, че държи животинчето в прегръдките си, че то е нейно и може да го притисне към тялото си. Заплака от щастие. Плака дълго, сълзите и пречеха да вижда, докато тя отнасяше зайчето в дома си с чувството, че е само на крачка от целта, че е там, където е искала да бъде, там, откъдето вече не може да се избяга.
Крачеше из пражките улици. Лесно намери своя дом. Там бе живяла с майка си и баща си като малка. Но сега майка й и баща й ги нямаше. Посрещнаха я двама старци, които никога не беше виждала, но знаеше, че са прадядо й и прабаба й. Лицата и на двамата бяха прорязани от бръчки като кора на дърво и Тереза се радваше, че ще живее с тях. Но сега искаше да остане сама, сама със своето животинче. Уверено намери стаята, в която бе живяла от петгодишна, тоест от времето, когато родителите й бяха решили, че заслужава да си има отделна стая.
В стаята имаше диван, масичка и стол. На масичката бе поставена запалена лампа. Беше я очаквала там през всичките тези години. Върху лампата бе кацнала пеперуда с разтворени крила, върху които личаха две грамадни очи. Тереза разбра, че е стигнала целта си. Легна на дивана и притисна зайчето към лицето си.
7
Томаш седеше до масата, където имаше обичай да чете някоя книга. Пред него лежеше разпечатан плик с писмо. Той се обърна към Тереза:
— От време на време получавам едни писма, за които не исках да ти казвам. Праща ги синът ми. Аз правех всичко възможно моят живот да няма никога допирни точки с неговия. И виж сега как ми отмъсти съдбата. Още преди няколко години го изключили от института. Тракторист е в някакво село. Моят живот и неговият наистина не се докосват, но текат в една и съща посока като две успоредни прави.
— А защо не си искал да говорим за тези писма? — попита Тереза. В душата и се разливаше безбрежно облекчение.
— Не знам. Някак си ми беше неприятно.
— Често ли ти пише?
— От време на време.
— И за какво?
— За себе си.
— Интересни неща ли пише?
— Да. Майка му, казвал съм ти, беше върла комунистка. Той отдавна е прекъснал всякакви контакти с нея. Сприятелил се с хора, които се намират в същото положение като нас. Опитвали се да вършат политическа дейност. Някои от тях днес са в затвора. Но синът ми скъсал и с тях. Дистанцирал се е от тях, нарича ги „вечни революционери“.
— Какво, той да не би да се е примирил с този режим?
— Не, в никакъв случай. Вярва в Бога и мисли, че това е ключът към всичко. Според него хората без изключение трябва да живеят делничния си живот съгласно религиозните норми и изобщо да не обръщат внимание на режима. Да го игнорират. Той твърди, че ако вярваме в Бога, можем във всяка една ситуация да сътворим чрез деянията си онова, което той нарича „царство Божие на земята“. Обяснява ми, че в нашата страна Църквата е единствената доброволна общност от хора, която е извън контрола на държавата. Чудя се дали е влязъл в лоното на Църквата, за да противостои по-ефикасно на режима, или наистина вярва в Бога.
— Ами питай го!
Томаш продължи:
— Аз винаги съм изпитвал възхищение от вярващите. Смятах, че те притежават някаква особена дарба за свръхсетивно възприятие, която на мен не ми е дадена. Че са нещо като ясновидци. Но сега покрай сина си разбирам, че всъщност да вярваш е безкрайно лесно. Когато изпаднал в тежко положение и рухнал психически, с него се заели католиците и ето ти го вярващ. Може би вярата му извира от признателността. Хората страшно лесно взимат решенията си.