Доверява се на Сабина:
— Веднъж един философ писа за мен, че всичко, което говоря, са недоказуеми спекулации, и ме нарече „почти неправдоподобен Сократ“. Почувствах се страшно унизен и му отговорих със свиреп тон. И представяш ли си?! Този комичен епизод е най-големият конфликт, в който някога съм участвал! Именно тогава моят живот достигна максимума на драматичния си потенциал! Ние двамата с теб живеем в светове с различен мащаб. Ти дойде в моя живот като Гъливер в страната на лилипутите.
Сабина възразява. Казва, че конфликтът, драмата, трагедията не значат абсолютно нищо, че нямат никаква стойност, не крият в себе си нищо, което да заслужава почит или възхищение. Напротив, всеки би трябвало да завижда на Франц, че има своята работа и може да я върши на спокойствие.
Франц клати глава:
— Когато едно общество е богато, неговите членове не са принудени да се занимават с физически труд и могат да се отдадат на духовна дейност. Университетите и студентите в тях стават все повече и повече. За да се дипломират, тези студенти трябва да измислят теми за дипломните си работи. Темите са безкрайно много, защото за всичко на този свят може да се напише трактат. Изписаните листове хартия се трупат в архиви и тези архиви са по-тъжна гледка и от гробище, защото в тях не влиза никой дори на Задушница. Културата се изгубва сред безчислената книжна продукция, сред лавината от букви, сред безумството на количеството. Именно затова ти казвам, че една забранена книга в бившата ти родина означава несравнимо повече от милиардите думи, които бълват нашите университети.
В този смисъл можем да разберем слабостта на Франц към всички революции. По едно време той беше станал симпатизант на Куба, после на Китай, а когато жестокостта на техните режими го отблъсна, се примири меланхолично, че не му остава нищо друго, освен океана от букви, които нямат никаква стойност и които не са животът. Франц стана професор в Женева (където изобщо няма манифестации и демонстрации) и в своеобразно самоотречение (без жени и без манифестации) издаде няколко научни книги, които имаха известен успех. Докато един ден се появи Сабина като откровение; тя дойде от страна, където отдавна вече не вирееха никакви революционни илюзии, но се бе съхранило онова, което най-силно пленяваше Франц в революциите: животът, разиграващ се в едрия мащаб на риска, мъжеството и смъртната опасност. Сабина му възвърна вярата във величието на човешката съдба. За него тя беше още по-красива заради прозиращата през фигурата и мъчителна драма на нейната страна.
Само че Сабина не се умиляваше от тази драма. Думите „затвор“, „преследване“, „забранени книги“, „окупация“, „танкове“ за нея са само грозни думи без помен от романтично ухание. Единствената дума, която отеква в нея сладостно като носталгичен спомен за родината, е думата „гробище“.
Гробище
Чешките гробища приличат на градини. Гробовете са покрити с трева и пъстри цветя. Скромните надгробни плочи и бюстове едва се виждат сред зеленината. По мръкнало гробищата са пълни със запалени свещици и изглеждат така, сякаш мъртвите са си направили там детски карнавал. Да, детски карнавал, защото мъртвите са невинни като деца. Дори животът да е бил изтъкан от грубост и жестокост, на гробищата винаги е царял мир и покой. И по време на война, и по времето на Хитлер, на Сталин, по времето на всички окупации. Когато на Сабина и домъчнееше за нещо, тя се качваше в колата си и отиваше далеч извън Прага да се разхожда из някое от селските гробища, които обичаше. Тези гробища в подножието на синеещи се хълмове бяха прекрасни като люлчина песен.
За Франц гробището винаги е било отблъскващ склад за кости и камъни.
6
— Никога не бих се качил в кола. Изпитвам ужас от катастрофи! Дори човек да не загине, сигурно му остава травма за цял живот! — каза скулпторът и инстинктивно хвана с едната си ръка показалеца на другата, който преди години едва не бе отрязал, дялайки дървена статуя. Пръстът бе спасен от лекарите по чудо.
— О, нищо подобно! — обади се звънко Мари-Клод, която беше в превъзходна форма. — Аз самата веднъж претърпях тежка злополука и беше чудесно! Никога не съм се чувствала така добре, както тогава в болницата! Изобщо не можех да заспя и затова четях непрестанно, ден и нощ!
Всички я гледаха удивени, което видимо й доставяше удоволствие. У Франц се бореха омерзение (той знаеше, че след споменатата катастрофа жена му бе изпаднала в тежка депресия и не спираше да се оплаква) и някакъв род възхищение (способността на Мари-Клод да преиначава всичко, преживяно от нея, свидетелстваше за впечатляваща виталност). Тя продължи: