— Там, в болницата, започнах да деля книгите на дневни и нощни. Да, повярвайте ми, има книги за през деня и други, които можете да четете само нощем.
Всички гости даваха израз на учудването и възхищението си, само скулпторът се държеше за пръста и лицето му се беше сбърчило от неприятния спомен. Мари-Клод се обърна към него:
— Вие в коя група бихте поставили Стендал?
Скулпторът не беше чул предишните и думи и сви смутено рамене. Един изкуствовед, който стоеше до него, заяви, че по негово мнение Стендал е дневно четиво.
Мари-Клод поклати глава и каза звънко:
— Грешиш. Не, не, не! Грешиш! Стендал е нощен автор.
Франц участваше в спора за нощното и дневното изкуство твърде разсеяно, защото мислите му бяха заети единствено с въпроса кога ще се появи Сабина. Двамата бяха премисляли много дни дали тя да приеме поканата за този коктейл, или не. Даваше го Мари-Клод за всички художници и скулптори, които по едно или друго време бяха излагали творби в частната й галерия. Откакто се беше запознала с Франц, Сабина избягваше съпругата му. Но понеже се бояха връзката им да не излезе наяве, накрая прецениха, че ще бъде по-естествено и не толкова подозрително, ако тя все пак дойде на коктейла.
Франц поглеждаше скришом към вестибюла и във връзка с това долови, че от другия край на салона непрекъснато се дочува гласът на осемнайсетгодишната му дъщеря Мари-Ан. Той се отдели от групата, чийто център беше жена му, и се доближи до кръга от гости, сред който властваше дъщеря му. Някои седяха в креслата, други бяха прави, Мари-Ан беше седнала на пода. Франц не се съмняваше, че и Мари-Клод в другия край на салона скоро също щеше да седне на килима. Да седнеш пред гостите си на земята по онова време беше жест, показващ естественост, непринуденост, прогресивност, общителност; жест, от който лъхаше нещо парижко. Страстта на Мари-Ан да сяда навсякъде по земята бе добила такива размери, че Франц често се опасяваше да не вземе да седне на земята и в магазина, от който си купуваше цигари.
— Над какво работите в последно време, Алън? — запита Мари-Ан мъжа, в чиито крака се беше разположила.
Алън беше един почтен наивник. Той искаше да отговори искрено на дъщерята на собственичката. Започна да и обяснява новата си техника, комбинация между фотография и рисуване с маслени бои. Едва беше казал три изречения, когато Мари-Ан започна да си свирука. Художникът говореше бавно и съсредоточено, така че не чу свирукането.
Франц прошепна:
— Можеш ли да ми отговориш защо си свирукаш?
— Защото не обичам да се приказва за политика — рече на висок глас дъщеря му.
Наистина двама мъже от групичката разговаряха за предстоящите избори във Франция. Мари-Ан, която се чувстваше задължена да дава тон на вечерта, ги попита дали идната седмица ще посетят представлението на операта от Росини, което италианска оперна трупа щеше да изнесе в Женева. Междувременно художникът Алън продължаваше да търси все по-точни и по-точни формулировки, с които да обясни новата си техника, а Франц се срамуваше заради дъщеря си. За да я накара да млъкне, заяви, че оперите го отегчават безумно.
— Ужасен си! — реагира Мари-Ан, мъчейки се от седнало положение да удари баща си в корема. — Изпълнителят на главната роля е красив. Ах, колко е красив! Видях го два пъти и се влюбих в него.
В душата си Франц трябваше да признае, че дъщеря му страшно прилича на майка си. Защо не приличаше повече на него? Но какво да се прави, не прилича и толкова. Беше чувал безброй пъти Мари-Клод да повтаря, че е влюбена в този или онзи художник, певец, писател, политик, веднъж дори в някакъв състезател по мотоциклетизъм. Естествено, това беше празната реторика на светските вечери и коктейлите, но Франц все пак си спомняше от време на време, че двайсетина години по-рано тя бе провъзгласила същото за него и при това го бе заплашвала със самоубийство.
В този момент в салона влезе Сабина. Мари-Клод я видя и се запъти към нея. Дъщеря й продължаваше да говори за Росини, но Франц надаваше ухо само за думите на двете жени. След няколко приятелски фрази за поздрав Мари-Клод хвана в ръка керамичното украшение, което висеше около шията на Сабина, и каза много високо:
— Какво си си сложила? Грозно е!
Това изречение прикова вниманието на Франц. Не беше произнесено с агресивен тон, напротив, звънкият смях, прозвучал непосредствено след него, трябваше да покаже, че неодобряването на украшението не накърнява ни най-малко приятелските чувства, които Мари-Клод храни към художничката, и все пак беше изречение, нетипично за начина, по който Мари-Клод разговаряше с другите хора.