И ето че за невероятно кратко време декорът на неговия живот се промени до неузнаваемост. Съвсем доскоро той живееше в голям апартамент с прислужница, с дъщеря и съпруга, а днес обитава малко жилище в стария град и почти всяка нощ при него остава да спи младата му любовница. Не се налага да обикалят хотелите из целия свят, може да се люби с нея в своя дом, в своето легло, сред своите книги, на една ръка разстояние от пепелника си върху нощното шкафче.
Момичето не беше нито хубаво, нито грозно, но затова пък толкова по-младо от него! И се възхищаваше от него също тъй, както той самият до неотдавна се възхищаваше от Сабина. Възхищението на студентката му доставяше удоволствие. И ако в подмяната на Сабина с очилатата студентка все пак виждаше известна деградация, воден от присъщата си доброта, Франц прие с радост новата си любовница и се отнасяше към нея с бащинска любов, която бездруго до този момент така и не бе успял да задоволи, защото Мари-Ан се държеше не като негова дъщеря, а като втора Мари-Клод.
Един ден Франц се отби у жена си, за да й каже, че иска да се ожени повторно.
Мари-Клод поклати глава.
— Но какво ще промени един развод? Ти няма да бъдеш ощетена ни най-малко. Ще ти оставя цялото имущество!
— Не ме интересува имуществото — отвърна тя.
— А какво те интересува?
— Любовта — усмихна се Мари-Клод.
— Любовта ли? — възкликна смаян Франц.
— Любовта е борба — продължи все така усмихната тя. — Ще се боря дълго. Докрай.
— Значи любовта е борба? Е, аз пък нямам никакво желание да се боря — заяви Франц и си тръгна.
10
След четирите години, прекарани в Женева, Сабина се установи в Париж и не можеше да се излекува от меланхолията си. Ако някой я попиташе какво и е, тя нямаше да намери думи да му обясни.
Една житейска драма винаги може да се предаде посредством метафората на тежестта. Казваме, че върху този или онзи човек е легнало тежко бреме. Той успява или пък не успява да се справи с него, грохва под тежестта му, воюва с него, бива победен или побеждава. Но какво всъщност се бе случило със Сабина? Нищо. Тя бе напуснала един мъж, защото бе поискала да го напусне. Преследваше ли я той? Търсеше ли я да й отмъсти? Не. Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.
Доскоро миговете на измяна я изпълваха с трепет и радост, защото откриваха пред нея нов път, в чийто край я очакваше нова измяна, ново приключение. Добре, но ако един ден дойде краят на пътя? Човек може да измени на родителите си, на съпруга, на любимия, на родината си, но когато остане без родители, без съпруг, без любим, без родина, на кого ще изменя тогава?
Сабина чувстваше, че навсякъде край нея е пустота. А дали именно тази пустота не е била целта на всичките и измени?
Естествено, по-рано тя не бе съзнавала това и нищо чудно: всяка цел, която преследва човек, е забулена в мъгла. Девойката, която копнее да се омъжи, няма ни най-малка представа от семейния живот. Юношата, стремящ се към слава, не знае какво е славата. Онова, което придава смисъл на нашите начинания, винаги е нещо съвършено непознато за нас. Сабина също не знаеше каква цел се крие зад страстта и към измяна. Ако тази цел е била непосилната лекота на битието, то след заминаването си от Женева Сабина се беше доближила опасно до нея.
Живееше в Париж вече три години, когато получи писмо от Чехия. Пишеше й синът на Томаш. Неизвестно как беше научил за съществуването й, бе издирил адреса й и сега се обръщаше към нея като към „най-близката приятелка“ на своя баща. Съобщаваше й за смъртта на Томаш и Тереза. Последните години двамата живеели на село и Томаш работел като шофьор на камион. Имали навик да ходят с камиона до съседния град, където преспивали в някакъв евтин хотел. Пътят дотам минавал през хълмиста местност със серпентини и камионът паднал в едно дере. Телата на Томаш и Тереза били направо неузнаваеми. Впоследствие полицията установила, че спирачките на камиона били безнадеждно амортизирани.
Сабина не можеше да дойде на себе си от това известие. Последната нишка, която я свързваше с миналото, беше прерязана.
Вярна на стария си навик, тя реши да се поразходи из някое гробище, за да се успокои. Най-близо беше Монпарнас. Площта на гробището бе осеяна с каменни беседки, миниатюрни параклиси, издигнати край всеки гроб. Сабина недоумяваше защо мъртвите са пожелали над тях да се извисяват тези имитации на дворци. Гробището беше каменно въплъщение на суетата. Вместо след смъртта си да помъдреят, обитателите му бяха станали още по-неразумни, отколкото приживе. Паметниците бяха израз на тяхната значимост. В гробищата не почиваха татковци, братя, синове, баби, а видни граждани и обществени дейци, хора, удостоени с титли, санове и почести; дори пощаджията излагаше тук на показ своето служебно положение, обществената си значимост, достойнството си.