Сабина крачеше по алеите, когато видя, че малко по-нататък погребват някого. Церемониалмайсторът държеше цял наръч цветя и раздаваше на всеки от опечалените по стрък. Даде и на Сабина. Тя се присъедини към останалите. Те заобиколиха множеството надгробни паметници, докато стигнаха до един пресен гроб, чиято плоча бе отместена встрани. Сабина се надвеси над ямата. Тя беше неимоверно дълбока. Сабина пусна цветето. То полетя, описвайки малки кръгове, към капака на ковчега. В Чехия гробовете са много по-плитки. В Париж гробовете са толкова дълбоки, колкото са високи сградите. Погледът на Сабина падна върху отместения камък. Тя настръхна от ужас и побърза да си тръгне.
Цял ден мисли за този камък. Защо я бе изплашил толкова?
Отговори си: ако гробът е покрит с камък, мъртвецът никога няма да може да излезе от него.
Но нали мъртвецът и без това не може да излезе от гроба си! Тогава не е ли все едно дали е затиснат с пръст или с камък?
Не е все едно: затиснем ли гроба с камък, значи не искаме мъртвият да се завърне сред нас. Тежкият камък говори на мъртвия: „Остани там, където си!“
Сабина си спомни гроба на своя баща. Над ковчега му имаше пръст, в нея растяха цветя и яворово дърво протягаше корени към ковчега — сякаш чрез тези корени и цветни стъбълца мъртвият излизаше от гроба. Ако баща й го бяха затиснали с камък, тя никога нямаше да може да разговаря с него след смъртта му, никога нямаше да чуе сред шепота на клоните опрощаващия му глас.
Как ли изглежда гробището, в което лежат Тереза и Томаш?
Мислите й отново се прехвърлиха върху тях. Пътували понякога до съседния град да преспят в тамошния хотел. Това място в писмото я беше заинтригувало. То свидетелстваше, че двамата са били щастливи. Сабина отново виждаше Томаш като една от своите картини: отпред Дон Жуан като фалшив декор, излязъл изпод ръката на наивист; през пукнатината в този декор се вижда Тристан. Томаш беше загинал като Тристан, а не като Дон Жуан. Сабинините родители бяха умрели в една и съща седмица. Томаш и Тереза — в една и съща секунда. Внезапно й домъчня за Франц.
Когато веднъж му разказа за гробищните си разходки, той се потърси от отвращение и нарече гробищата бунище за кости и камънак. В тази минута между тях зейна пропастта на неразбирането. И едва днес, на монпарнаското гробище, Сабина разбра смисъла на думите му. Съжали за нетърпението си. Може би ако бяха останали заедно по-дълго време, щяха постепенно да се научат да разбират думите, които изричаше другият. Речниците им щяха да се приближават един към друг бавно и срамежливо като много плахи любовници и нейната музика може би щеше да постигне съзвучие с неговата. Но вече беше късно.
Да, късно беше и Сабина знаеше, че няма да остане в Париж, че ще тръгне отново на път, още по-надалеч, защото ако умре тук, ще я затиснат с камък, а за една жена, която не може да намери никъде покой, представата, че нейният бяг ще бъде спрян за вечни времена, е непоносима.
11
Всички приятели на Франц знаеха за Мари-Клод, всички знаеха и за неговата студентка с големите очила. Само за Сабина не знаеше никой. Франц грешеше, когато предположи, че жена му е разказвала за нея на приятелките си. Сабина беше красива жена и Мари-Клод не искаше хората да сравняват мислено лицето й с нейното.
Понеже Франц се страхуваше да не бъде разкрит, той никога не взе от Сабина нито една картина, нито една рисунка, дори не и едничка малка снимка. Затова тя изчезна от живота му без следа. Нямаше никакво материално доказателство, че е преживял с нея най-хубавата година от своя живот.
Толкова повече му харесваше да й остане верен.
Както са сами в стаята, младата му любовница понякога вдига глава от книгата си и вперва в него изучаващ поглед.
— За какво мислиш? — пита тя.
Франц седи в креслото, загледан в тавана. Каквото и да и отговори, ясно е, че мисли за Сабина.
Когато отпечата някоя студия в научно списание, неговата студентка е първият му читател и иска да дискутират върху текста. Но той се вълнува от мисълта как ли би оценила този текст Сабина. Всичко, което прави, го прави за Сабина и го прави така, че на Сабина да й хареса.