2
По радиото имаше предаване за чешката емиграция. Това беше монтаж от тайно подслушвани със специална апаратура частни разговори, записани от някакъв чешки шпионин, който беше успял да се внедри сред емигрантите, а после се бе завърнал в Прага като герой. От радиото звучаха безсъдържателни приказки, тук и там се срещаха остри думи за окупационния режим в Чехия, но имаше и изречения, в които един емигрант наричаше друг глупак или мошеник. Именно тези изречения заемаха централно място в репортажа. Те трябваше да докажат не само, че емигрантите говорят лоши работи за Съветския съюз (това не би възмутило никого в Чехия), а че се клеветят един друг и при това си служат с вулгарни думи. Много интересно: хората ръсят цинизми от сутрин до вечер, но чуят ли по радиото някой известен, уважаван човек да казва на всяко второ изречение „майната му“, се разочароват от него.
— Това започна с Прохазка — заключи Томаш и продължи да слуша.
Ян Прохазка беше чешки романист, около четирийсетгодишен, витален като бик, който още преди хиляда деветстотин шейсет и осма година бе започнал гръмогласно да критикува деформациите в чешкото общество. Той беше една от най-популярните фигури на Пражката пролет, тази опияняваща либерализация на комунизма, на която бе сложен край с руската инвазия. Скоро след това всички вестници подеха кампания с цел да го дискредитират, но колкото повече насъскваха хората срещу него, толкова повече го обичаха те. Тогава радиото (беше хиляда деветстотин и седемдесета) започна да излъчва с продължения частните разговори, които две години преди това (тоест през пролетта на хиляда деветстотин шейсет и осма) Прохазка бе водил с професор Вацлав Черни. Никой от двамата по онова време не бе подозирал, че в дома на професора е инсталирана подслушвателна апаратура и че отдавна се следи всяка тяхна крачка! Прохазка вечно развличаше приятелите си с разни преувеличени и безцеремонни приказки. И ето че тези безцеремонни приказки прозвучаха с продължения по радиото. Тайната полиция, която бе премонтирала предаването, бе акцентирала старателно върху местата, където писателят се присмиваше на свои приятели, например на Дубчек. И въпреки че самите радиослушатели също не пропускаха да поклюкарстват по адрес на приятелите си, те се възмущаваха от своя любимец Прохазка повече, отколкото от омразната им тайна полиция.
Томаш изключи радиото и каза:
— Тайна полиция има по цял свят. Но да излъчва по радиото записите, които е направила — това сигурно го няма никъде, освен в Чехия! Направо не е за вярване!
— О, защо пък не! — възрази Тереза. — Когато бях на четиринайсет години, си водех тайно дневник. Изпитвах ужас при мисълта, че някой може да го прочете. Криех го на тавана. Майка ми успя да го намери. Веднъж на обяд, когато всички се бяхме навели над чиниите, тя го извади от джоба си и каза: „А сега слушайте внимателно!“ Започна да чете дневника ми и след всяко изречение прихваше. Другите също се смееха, просто не можеха да преглъщат от смях.
3
Томаш вечно я увещаваше да не става да му прави компания на закуска, а да си отспива. Тя обаче беше непреклонна. Работното време на Томаш беше от седем до четири следобед, а нейното — от четири до полунощ. Ако тя не ставаше да закуси с него, това би означавало да могат да си поприказват само в неделя. Затова тя се събуждаше с него, а след като той излезеше, лягаше да си доспи.
Но този ден не посмя да дремне, защото искаше да отиде в десет на сауна в дървената къпалня на остров Жофин. Интересът към това съоръжение беше голям, местата — малко, затова човек можеше да се вреди там само с връзки. За щастие на Тереза касиерка на къпалнята беше жената на един изхвърлен от университета професор. Този професор пък беше приятел на бивш пациент на Томаш. Томаш помоли пациента си, той каза на професора, професорът — на жена си, и в резултат на това Тереза всяка седмица имаше запазен билет за сауната.
Отиде до къпалнята пеша. Не можеше да понася вечно претъпканите трамваи, където хората се притискаха един към друг в злобна прегръдка, настъпваха се по краката, късаха си взаимно копчетата на палтата и се псуваха на висок глас.
Ръмеше. Забързаните хора започнаха да отварят чадърите си и за броени минути по тротоарите настана блъсканица. Камбаните на чадърите се закачаха едни в други. Мъжете бяха вежливи и когато се разминаваха с Тереза, вдигаха чадърите високо над главите си, за да може тя спокойно да мине под тях. Но жените не се отместваха. Всяка гледаше право пред себе си и чакаше другата да се признае за по-слаба и да отстъпи. Стълкновението на чадърите беше всъщност премерване на силите. В началото Тереза се дръпваше встрани, но когато разбра, че никой не отвръща на вежливостта й, улови чадъра си здраво като останалите жени. На няколко пъти чадърът се удари яко в чужди чадъри, но не се чу нито едно „извинявайте“. Най-често всичко се разиграваше в мълчание, само на два или три пъти Тереза чу „Крава такава!“ или „Разкарай се, ма!“.