Въоръжените с чадъри жени бяха и млади, и стари, но най-ожесточени бяха именно младите. В паметта на Тереза изплуваха дните на съветското нахлуване. Момичета в къси поли разнасяха национални знамена на дълги пръти. Те осъществяваха сексуален атентат срещу измъчваните с години с полово въздържание войници. Вероятно руските армейци се бяха чувствали в Прага като на някоя планета, измислена от автор фантаст, планета на немислимо елегантни жени, демонстриращи пренебрежението си към тяхната армия, крачейки на дългите си стройни крака, каквито не са се появявали в цяла Русия през последните пет-шест века.
Тогава Тереза бе направила много снимки на тези млади момичета на фона на танковете. Беше се възхищавала от тях! И ето че същите тези жени крачеха сега срещу нея, нахални и зли. Вместо знамена носеха чадъри, но стискаха дръжките им със същата надменност. Със същото упорство, с което бяха воювали с неприятелската армия, сега те воюваха срещу нежелаещия да се махне от пътя им чадър.
4
Стигна до Староместкия площад със строгата Тинска катедрала и с бароковите къщи, подредени в неправилен четириъгълник. Старинното кметство, построено през четиринайсети век, което някога бе заемало цяла една страна от площада, вече двайсет и седем години бе в развалини. Варшава, Дрезден, Берлин, Кьолн, Будапеща бяха сринати едва ли не до основи през последната война, но техните жители ги бяха съградили наново и в повечето случаи с любов и грижа бяха реконструирали старите градски части. Пражани се чувстваха непълноценни, сравнявайки се с тези градове. Единствената по-значителна сграда, която бе пострадала в столицата през войната, беше именно Староместкото кметство. И те бяха решили да я оставят в руини за вечни времена, за да не могат разните му там поляци и немци да ги упрекват, че не са страдали достатъчно. Пред свещените руини, предназначени да служат като вечен обвинител срещу войната, бе съоръжена от метални тръби трибуна за някаква манифестация, на която комунистическата партия бе подбрала предния ден (или щеше да подбере на следващия) гражданите на Прага.
Тереза не откъсваше очи от разрушеното кметство и тази гледка неочаквано й напомни майка й: същата перверзна страст да излага на показ развалините си, да се перчи с уродливостта си, да навира в очите на другите нищетата си, да разголва чуканчето на отрязаната си ръка и да принуждава целия свят да го гледа. В последно време всичко и напомняше майка й. Сякаш майчиният й свят, от който тя се бе изтръгнала преди десет години, се връщаше при нея и я обграждаше от всички страни. Именно затова сутринта бе споменала как майка й бе чела на масата интимния й дневник и как всички се бяха заливали от смях. Когато един частен разговор на чаша вино се излъчва по националното радио, какво друго означава това, освен че светът се е превърнал в концлагер?
Тереза употребяваше тази дума едва ли не от дете всеки път, когато искаше да изрази как си представя живота в своето семейство. Концлагерът е свят, в който хората живеят постоянно един до друг — денем и нощем. Жестокостите и насилията са негова вторична (и далеч не задължителна) характеристика. Концлагерът е ликвидиране без остатък на личния живот на човека. Прохазка, лишен от възможността да си поприказва на чаша вино със своя приятел в атмосфера на сърдечна сигурност, живееше (без дори да го подозира, това се бе оказало съдбоносна грешка!) в концлагер. Тереза се намираше в концлагер, докато беше при майка си. Оттогава насам тя знае, че концлагерът не е нещо необикновено, на което трябва да се чудим, а напротив, даденост, нещо изначално, в което човек се ражда и от което успява да избяга само с върховно напрежение на силите си.
5
На трите нара, разположени терасовидно един над друг, бяха насядали жени — толкова нагъсто, че телата им се допираха. До Тереза се потеше трийсетина годишна жена с чудно хубаво лице. Под раменете и висяха две неправдоподобно големи гърди, които се разлюляваха при най-малкото движение. Жената се изправи и Тереза видя, че задникът и е като две огромни торби и изобщо не се връзва с лицето й.
Може би и тази жена стои често пред огледалото, оглежда тялото си и се мъчи да съзре под обвивката му своята душа, както от дете прави Тереза. Сигурно и тя някога наивно е вярвала, че тялото може да служи за витрина на душата и? Но колко ли чудовищна трябва да беше душата, която съответстваше на това тяло, на тази закачалка с четири провесени торби?