Затова образът на подхвърленото дете му стана скъп и той често се замисляше за древните митове, в които се среща този мотив. Навярно това беше скритата причина един ден да вземе в ръце превода на „Едип“ от Софокъл.
Всички знаем историята на Едип: той бил подхвърлен като бебе, един пастир го намерил, занесъл го на своя цар Полиб и царят го отгледал. Когато пораснал и станал юноша, Едип срещнал на един планински връх колесница, в която се возел непознат знатен мъж. Между тях избухнала свада и Едип убил знатния мъж. Впоследствие станал съпруг на царица Йокаста и владетел на Тива. Изобщо не подозирал, че убитият от него в планината мъж е родният му баща, а жената, с която спи, е майка му. Междувременно съдбата нарочила поданиците му и им изпращала болест след болест. Когато узнал, че не друг, а самият той е виновен за бедите им, Едип си избол очите с игли и сляп напуснал Тива.
2
На онези, които смятат, че комунистическите режими в Средна Европа са творение изключително на престъпници, им убягва главната истина: престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая. Те отстояваха храбро тази своя убеденост и в нейно име ликвидираха много хора. По-късно за всички стана ясно, че няма никакъв рай и следователно възторжените люде са били убийци.
Тогава всички започнаха да крещят срещу комунистите: „Вие сте отговорни за трагедията на страната ни (тя обедня и запустя), за загубването на нейната самостоятелност (Русия я подчини), за юридическите убийства!“
Обвиняваните отговаряха: „Но ние не знаехме! Заблудиха ни! Ние вярвахме! Дълбоко в себе си сме невинни!“
С една дума, дискусията се сведе до въпроса: наистина ли не са знаели? Или само се преструват, че не са знаели?
Томаш следеше тази дискусия (следеше я целият десетмилионен чешки народ) и си казваше, че сред комунистите положително има хора, които не са живеели чак в такова неведение (все пак не може да не са знаели поне нещичко за ужасите, които са се вършили и продължават да се вършат в следреволюционна Русия). Но е възможно мнозина от тях наистина да не са знаели нищо.
Тогава реши, че основният въпрос не е знаели ли са, или не са знаели, а оневинен ли е човек от факта, че не знае? Глупакът, който седи на трона, освободен ли е от всякаква отговорност само защото е глупак?
Да приемем, че даден чешки прокурор в началото на петдесетте години, когато е искал смъртна присъда за невинен човек, е бил подведен от руската тайна полиция и от правителството на своята страна. Но как е възможно днес, когато вече знаем, че обвиненията са били абсурдни и екзекутираните — невинни, същият този прокурор да се изкарва света вода ненапита и да се удря в гърдите: „Съвестта ми е чиста, аз не знаех, аз вярвах!“ Та нали именно в това „Не знаех! Вярвах!“ се съдържа вината му, вина, която не може да бъде изкупена с нищо!
И Томаш си спомни историята на Едип. Едип не знаел, че спи със собствената си майка, и въпреки това, когато узнал истината, не се чувствал невинен. Не могъл да гледа повече причиненото от неговото незнание нещастие, избол си очите и сляп напуснал Тива.
Томаш чуваше виковете на комунистите, които защищаваха вътрешната си чистота, и си казваше: заради вашето незнание страната изгуби може би за векове своята свобода, а вие крещите, че се чувствате невинни. Как можете да гледате всичко това? Как не изтръпвате от ужас? Зрящи ли сте изобщо? Ако имате очи, трябва да си ги избодете и да напуснете Тива!
Това сравнение му хареса толкова много, че той често го използваше в разговор с приятели и с времето го формулираше все по-прецизно и по-елегантно.
По онова време и той като всички интелектуалци четеше седмичника на Съюза на чешките писатели, издаван в близо тристахиляден тираж, който си беше извоювал значителна автономия в рамките на системата и казваше неща, които другите не се осмеляваха да изрекат публично. Ето защо в писателския седмичник се задаваше въпросът кой и доколко е виновен за юридическите убийства, увенчали политическите процеси от първите години на комунистическата власт.
Във всички дискусии се повтаряше все този въпрос: знаели ли са, или не са знаели? Понеже го смяташе за второстепенен, един ден Томаш изложи на хартия разсъжденията си за Едип и ги прати в седмичника. След месец му се обадиха. Поканиха го в редакцията. Когато отиде, го посрещна един нисичък, изправен като да е глътнал линия редактор и му предложи да смени словореда в едно изречение. Скоро текстът наистина излезе на предпоследната страница, в рубриката „Писма на читатели“.