Томаш не се зарадва. Да, бяха си направили труда да го повикат в редакцията и да поискат съгласието му за смяната на словореда, но после, без да го питат, бяха съкратили текста драстично, тъй че го бяха свели само до основната теза (в известен смисъл прекалено схематична и агресивна) и в този си вид той вече не му харесваше.
Беше пролетта на хиляда деветстотин шейсет и осма. На власт бяха Александър Дубчек и комунистите, които се чувстваха виновни и имаха желание да изкупят по някакъв начин вината си. Но другите комунисти, онези, които крещяха на всеослушание, че са невинни, се страхуваха, че разгневеният народ ще ги съди. Ето защо ходеха всеки ден да се жалват на съветския посланик и да го молят за закрила. Когато писмото на Томаш излезе във вестника, те вдигнаха шум до небесата: видяхте ли докъде сме я докарали? Вече пишат публично, че трябва да ни се избодат очите!
След още два-три месеца руснаците решиха, че в тяхната губерния свободните дискусии са недопустими, и за една нощ окупираха с войските си родината на Томаш.
3
След идването си от Цюрих той се бе върнал на работа в същата болница, в която бе работил преди. Но един ден шефът му го извика на разговор.
— В края на краищата, колега — започна той, — вие не сте нито писател, нито журналист, нито спасител на нацията, а лекар и учен. Не искам да ви изгубя като кадър и ще направя всичко възможно, за да ви задържа в болницата. Но ще трябва да се откажете от онази ваша статия за Едип. Толкова ли държите на нея?
— Господин главен лекар — отвърна Томаш, който си бе спомнил как бяха ампутирали една трета от текста му, — това е последното нещо, на което държа.
— Вие разбирате за какво става въпрос — каза главният.
Да, Томаш разбираше: на везните бяха сложени две неща; на едното блюдо неговата чест (която изискваше да не се отказва от думите си), а на другото — онова, което бе свикнал да смята за смисъл на своя живот (работата си като лекар и учен).
Шефът му продължи:
— В тяхната практика да принуждават хората да се отричат публично от онова, което са казали, има нещо средновековно. И изобщо какво означава „да се отречеш“? В днешните модерни времена една идея може само да се опровергае, но не и някой да се отрече от нея. И понеже, колега, да се отречете от идеята си е нещо невъзможно, празна фраза, нещо формално, магично, защо да не направите това, което искат от вас? В едно общество, управлявано чрез терор, декларациите нямат тежест, те са изтръгнати с принуда и честният човек е длъжен да не им обръща внимание, да не ги чува. Казвам ви, колега, в мой интерес и в интерес на вашите болни е вие да продължите да работите.
— Сигурно сте прав — рече Томаш с нещастна физиономия.
— Но? — Главният лекар се мъчеше да предугади реакцията му.
— Боя се, че бих се срамувал.
— От кого? Нима имате толкова високо мнение за хората около вас, че да ви интересува какво мислят?
— Не, нямам високо мнение за тях — отвърна Томаш.
— Между другото — додаде главният лекар, — увериха ме, че не става дума за публична декларация. Те са бюрократи. Просто искат да имат из папките си документ, че вие не сте противник на режима, за да могат да се оправдаят, когато ги обвинят, че са ви оставили да работите на същото място. Гарантираха ми, че вашата декларация ще си остане между вас и тях и че нямат намерение да я публикуват.
— Оставете ме да размисля една седмица — приключи разговора Томаш.
4
Смятаха Томаш за най-способния хирург в болницата. Вече се приказваше, че главният лекар, който наближаваше пенсионна възраст, скоро ще му отстъпи мястото си. И когато се разчу, че висшестоящите инстанции настояват да направи самокритична декларация, никой не се съмняваше, че той ще ги послуша.
Именно това бе първото, което го изненада: независимо че никога не им бе давал повод да се усъмнят в неговата почтеност, те залагаха не на нея, а на непочтеността му.
Втората изненада беше реакцията им спрямо предполагаемата му позиция. Според тази реакция обкръжението му би могло да се раздели на два основни типа:
От едната страна бяха онези, които сами (или пък техни близки) се бяха отрекли от нещо, под принуда бяха декларирали лоялност към окупационния режим или имаха готовност да го сторят (макар и с неохота: никой не вършеше това охотно).
Тези хора му се усмихваха някак странно, с усмивка, каквато дотогава не бе виждал по лицата им: боязлива усмивка на съзаклятници. Това е усмивката на двама мъже, случайно срещнали се в някой бардак; малко им е неудобно, но в същото време са доволни, че неудобството им е взаимно; то сякаш ги побратимява.