Томаш отиде при главния лекар и му заяви, че няма да напише нищо.
Главният му стисна ръката по-силно от друг път и рече, че е очаквал такова решение от него.
Томаш каза:
— Господин главен лекар, според мен има начин да ме задържите тук и без такава декларация.
Искаше да намекне, че би било достатъчно всичките му колеги да заплашат с оставка в случай, че бъде принуден да си отиде.
Но на никого и през ум не му мина да заплаши с оставка, тъй че не след дълго Томаш трябваше да напусне болницата (шефът му стисна ръката още по-силно от предишния път — направи му синини).
5
Отначало постъпи в една клиника, отдалечена на около седемдесет километра от Прага. Пътуваше дотам всеки ден с влак и се прибираше изтощен до смърт. Година по-късно му се удаде възможността да си намери по-удобно място в поликлиниката на едно пражко предградие, но за сметка на понижение в професионалната йерархия. Вече не беше хирург, а участъков лекар. Чакалнята беше претъпкана, Томаш можеше да отдели на всеки пациент не повече от пет минути: предписваше им разни аспирини, попълваше болнични листове, издаваше направления. Вече не се смяташе за лекар, а за чиновник.
Един ден в края на приемните часове го посети някакъв мъж на около петдесет години; леката пълнота му придаваше солидност. Представи се като специалист в Министерството на вътрешните работи и покани Томаш в отсрещната кръчма.
Поръча бутилка вино. Томаш се възпротиви:
— С кола съм. Ако ме хванат, ще ми вземат книжката.
Специалистът от министерството се усмихна:
— Ако стане нещо такова, достатъчно е да ги препратите към мен. — И той подаде на Томаш визитна картичка с името си (сто на сто фалшиво) и телефонния номер на министерството.
Разприказва се надълго и нашироко колко уважава Томаш. Всички в министерството съжалявали, че хирург от такава класа трябва да предписва аспирини в някаква си квартална поликлиника. Даваше му със заобикалки да разбере, че полицията, макар да не може да го признае гласно, не одобрява прекалено драстичния начин, по който добри специалисти биват принудени да напуснат работата си.
От много време насам никой не му бе отправял похвали, тъй че Томаш слушаше много внимателно пълничкия мъж и остана изненадан колко точно и колко подробно е информиран той за професионалните му успехи. Човек тъй трудно устоява на ласкателства! Томаш просто не можеше да се предпази да приема на сериозно онова, което му говореше човекът от министерството.
Но това не беше само от суета. В още по-голяма степен се дължеше на неопитност. Ако седите лице в лице с един симпатичен, учтив и любезен човек, е много трудно постоянно да си давате сметка, че нито една негова дума не е истина, че нищо от казаното не е искрено. Да не вярваш на хората (постоянно и системно, без да се разколебаеш и за миг) изисква огромно усилие, а и тренинг, тоест чести полицейски разпити. Такъв тренинг липсваше на Томаш.
Човекът от министерството продължи да говори:
— Докторе, ние знаем, че в Цюрих сте имали много добро положение. И високо ценим факта, че се завърнахте. Голям жест от ваша страна. Разбрали сте, че мястото ви е тук. — И додаде, сякаш упрекваше Томаш: — Но вашето място е до операционната маса!
— Съгласен съм — рече Томаш.
Настъпи кратка пауза. Накрая човекът от министерството каза със скръбен глас:
— Кажете ми обаче, докторе, вие наистина ли смятате, че на комунистите трябва да им се избодат очите? Не ви ли се струва странно да напишете такова нещо именно вие, който от толкова години възвръщате здравето на хората?
— Но това е пълна дивотия — възпротиви се Томаш. — Прочетете какво точно съм написал.
— Чел съм го — каза човекът от Министерството на вътрешните работи с глас, който би трябвало да звучи много тъжно.
— И какво, нима съм написал, че на комунистите трябва да им се избодат очите?
— Всички така го разбраха. — Гласът на специалиста от Министерството ставаше все по-тъжен и по-тъжен.