— Ако бяхте прочели текста в първоначалния му вид, цял, такова нещо нямаше да ви хрумне. Той излезе леко съкратен.
— Какво казахте? — наостри слух мъжът. — Нима не са публикували вашия текст в първоначалния му вид?
— Съкратиха го.
— С много ли?
— С около една трета.
Възмущението на мъжа изглеждаше съвсем неподправено.
— Е, не, не е било честно от тяхна страна.
Томаш сви рамене.
— Трябвало е да протестирате! Да настоявате да се публикува пълният текст!
— Нали скоро след това дойдоха руснаците. На никого не му беше до такива неща.
— Добре, но защо хората трябва да си мислят, че вие, един лекар, искате някой да лишава хората от зрение?
— Ама моля ви се, този материал беше отпечатан някъде в края на вестника, при читателските писма. Едва ли някой му е обърнал внимание. Освен руското посолство, на което му дойде като по поръчка.
— Не говорете така, докторе. Самият аз съм разговарял с много хора, които споменаваха за вашия материал и се чудеха как сте могли да го напишете. Но сега, като ми обяснихте, че не е бил отпечатан пълният ви текст, виждам нещата много по-ясно. Впрочем те ли ви го бяха поръчали?
— Не — отговори Томаш, — аз им го изпратих.
— Познавате ли тези хора?
— Кои?
— Тези, дето са отпечатали статията ви.
— Не, не ги познавам.
— Никога ли не сте разговаряли с тях?
— Веднъж ме поканиха в редакцията.
— За какво?
— Заради статията.
— И с кого разговаряхте там?
— С някакъв редактор.
— Как се казваше редакторът?
Едва сега Томаш проумя, че го разпитват. Изведнъж усети, че всяка негова дума може да причини неприятности на някого. Естествено, знаеше името на редактора, но отрече:
— Не зная.
— Хайде, хайде, докторе — каза мъжът с тон, издаващ недоволството му от неискреността на Томаш, — нали ви се е представил!
Трагикомично е как не нещо друго, а доброто ни възпитание се превръща в съюзник на полицията. Ние не умеем да лъжем. Императивът „Говори само истината“, който мама и татко са ни втълпявали, действа толкова автоматично, че ние се срамуваме от изречената лъжа дори пред разпитващия ни полицай. За нас е по-лесно да се изпокараме с него, да го обиждаме (което е съвършено лишено от смисъл), отколкото да го лъжем в очите (което пък е единственият правилен подход).
Когато човекът от министерството го упрекна в неискреност, Томаш се почувства едва ли не гузен. Трябваше да преодолее някаква вътрешна съпротива, за да продължи да лъже.
— Сигурно ми се е представил — каза той, — но понеже името му не ми говореше нищо, веднага го забравих.
— Как изглеждаше?
Редакторът, който го бе приел тогава, беше нисък, с подстригана тип канадска ливада руса коса. Затова Томаш се помъчи да даде точно обратните данни:
— Висок. С дълга черна коса.
— Аха — прекъсна го човекът от министерството, — и с голяма брада, нали?
Томаш потвърди.
— Леко прегърбен?
— Да — потвърди още веднъж Томаш и изведнъж си даде сметка, че мъжът от министерството от самото начало е имал предвид конкретен човек. Разбра, че не само е набедил някакъв нещастен редактор, но че на всичко отгоре му е навредил с лъжлива информация.
— Но защо ви покани? За какво разговаряхте?
— Питаха ме дали могат да променят словореда на едно място.
Това прозвуча като смешно шикалкавене. Човекът от министерството отново даде израз на огорчението и почудата си, че Томаш не желае да му каже истината:
— Ама недейте така, докторе! Преди малко твърдяхте, че са съкратили текста ви с една трета, а сега ми казвате, че ставало дума за смяна на словореда! Няма логика!
На Томаш изведнъж му олекна, защото този път беше казал самата истина.
— Да, няма логика, обаче стана точно така — засмя се той. — Помолиха ме да им разреша да сменят словореда в едно изречение, а после съкратиха една трета от текста.
Човекът от министерството пак поклати глава, сякаш не можеше да си обясни една толкова неморална постъпка, и проговори:
— Не е било никак коректно от тяхна страна спрямо вас.
Допи си виното и заключи:
— Господин докторе, станали сте жертва на манипулация. Ще бъде много жалко заради това да страдате и вие, и пациентите ви. Искам да ви уверя, че ние прекрасно съзнаваме вашите качества. Ще видим какво може да се направи.
Подаде ръка на Томаш и сърдечно раздруса неговата. После си тръгнаха, всеки към своята кола.
6
След тази среща Томаш изпадна в отвратително настроение. Не можеше да си прости, че е приел непринудения тон на разговора. След като не бе отказал да разговаря с полицая (не беше подготвен за такава ситуация, не знаеше какво му разрешава законът и какво не), трябваше поне да откаже да пие с него вино в кръчмата като с приятел! Ами ако ги беше видял някой, който познава този тип? Какво друго заключение би могъл да си направи, освен че Томаш работи за полицията! И защо изобщо му каза, че статията е била съкратена? Съвсем ненужно му даде тази информация. Беше безкрайно недоволен от себе си.