Какво пък, да допуснем, че човек е в правото си да се бои дори от малко вероятните опасности. Да допуснем и това, че Томаш се е ядосвал на самия себе си, на собствената си необиграност и че е искал да избегне нови контакти с полицията, които биха засилили чувството му за безпомощност. Да допуснем още, че той бездруго вече се е бил простил с професията си, защото механичната работа в поликлиниката, изразяваща се главно в предписване на аспирини, нямаше нищо общо с представите му за лекарската професия. И въпреки всичко бързината и безапелационността на неговото решение ме смущават. Дали зад тях не се крие нещо друго, по-дълбоко, неподвластно дори на собствения му разум?
8
Независимо че заради Тереза бе обикнал Бетовен, Томаш си беше лаик в музиката и аз се съмнявам, че му е била известна истинската предистория на прочутия му мотив „Muss es sein?“ — „Es muss sein!“
А ето как се е родил той: някой си господин Дембшер дължал на Бетовен петдесет форинта и композиторът, вечно безпаричен, му напомнил за тях. „Muss es sein?“ — въздъхнал нещастно господин Дембшер, а Бетовен избухнал в буен смях: „Es muss sein!“, начаса облякъл тези фрази и тяхната мелодика в ноти и съчинил върху този реалистичен мотив малка пиеса за четири гласа: три от тях пеят „Es muss sein, es muss sein, ja, ja, ja“ — „Трябва, трябва, да, да, да“, а пък четвъртият приглася: „Heraus nit dem Beutel!“ — „Я вади бързо кесията!“
Година по-късно същият мотив залегнал в основата на четвъртата част от последния Бетовенов квартет опус 135. По онова време Бетовен вече нямал наум портфейла на Дембшер. Думите „Es muss sein!“ му звучали все по-тържествено, сякаш ги изговаряла самата Съдба. На езика на Кант, изречено по подходящ начин, дори едно „Добър ден!“ може да заприлича на метафизична теза. Немският е език на тежките думи. „Es muss sein!“ вече не било никаква шега, а „Der schwer gefasste Entschluss“.
Тъй че Бетовен превърнал закачливия повод в сериозен квартет, а шегата — в метафизична истина. Ето един интересен пример за превръщането на лекото в тежко (или според Парменид — на положителното в отрицателно). Колкото и да е странно, това превращение не ни изненадва. Обратното, ние щяхме да се възмутим, ако Бетовен беше превърнал сериозния си квартет в нехайно шеговит четиригласен канон за портфейла на Дембшер. В този случай той би действал изцяло в духа на Парменид: би превърнал тежкото в леко, с други думи — отрицателното в положително! В началото (като незавършена скица) щеше да стои великата метафизична истина, а в края (като съвършено творение) — лековатата шега! Работата е там, че ние вече сме се отучили да разсъждаваме като Парменид.
Аз си мисля, че онова агресивно, тържествено, строго „Es muss sein!“ от дълго време е смущавало Томаш и той дълбоко в себе си е жадувал да превърне в духа на Парменид — тежкото в леко. Спомнете си как навремето в един едничък миг той се бе отказал веднъж завинаги да се вижда с първата си жена и със сина си и какво облекчение бе изпитал, когато родителите му престанаха да поддържат връзка с него. Какво друго е това, ако не внезапен и не особено разумен жест, с който Томаш е отхвърлил вменяваното му като тежък дълг, като „Es muss sein!“?
Но тогава, разбира се, е ставало въпрос за едно външно, наложено от обществените норми на поведение „Es muss sein!“, докато „Es muss sein!“ на любовта му към лекарската професия беше нещо вътрешно. Толкова по-зле. Вътрешният императив е още по-силен и затова още по-настоятелно подклажда бунт.
Да бъдеш хирург, означава да разрязваш повърхността на нещата, за да погледнеш какво се крие отдолу. Може би именно тази страст бе предизвикала желанието на Томаш да разбере какво се крие зад „Es muss sein!“ или, с други думи: какво ще остане от живота, ако човек се освободи от онова, което до този момент е смятал за свое призвание.
Но когато се представи на добродушната директорка на службата за почистване на витрини и прозорци в Прага, той изведнъж видя резултата от своето решение в цялата му конкретност и невъзвратимост и едва не се стресна. В това състояние изживя първите няколко дни на новата си месторабота. Но когато (след около седмица) успя да надмогне стряскащата необичайност на новия си живот, внезапно проумя, че това е началото на продължителна ваканция.
Вършеше нещо, което изобщо не го интересуваше, и това беше прекрасно. Чак сега разбра колко са щастливи хората (до този момент винаги бе съжалявал този тип хора), вършещи нещо, към което не ги тласка никакво вътрешно „Es muss sein!“ и за което могат да забравят в мига, в който си тръгнат от работното място. Томаш не бе изпитвал по-рано това блажено безразличие. Ако в операционната зала не успееше да направи нещо така, както искаше, изпадаше в отчаяние и не можеше да заспи. Често дори изгубваше мерака си по жени. „Es muss sein!“ на професията му беше като вампир, който му смучеше кръвта.