Редакторът не говореше скучно, но Томаш просто не бе в състояние да се съсредоточи. Мислите му се въртяха около сина. Той си спомни, че напоследък, от няколко месеца насам, често го беше срещал на улицата. Явно това не беше случайно. Томаш бе изненадан, че сега го вижда в компанията на репресирания редактор. Първата му жена беше правоверна комунистка и той автоматично предполагаше, че е повлияла на сина им. Нямаше представа как е израсъл. Вярно, нищо не му пречеше да го попита направо в какви отношения е с майка си, но му се стори нетактично да го направи в присъствието на чужд човек.
Най-после редакторът мина към същината на въпроса. Обясни му, че все повече хора влизат в затвора само заради това, че отстояват своето мнение, и приключи изложението си с думите:
— И затова си казахме, че нещо трябва да се направи.
— Какво имате предвид? — попита Томаш.
В този момент проговори синът му. Томаш чу за първи път неговия глас. Изненадан установи, че момчето заеква.
— Ние имаме информация — каза той, — че с политическите затворници се отнасят зле. Състоянието на някои от тях е наистина критично. Затова решихме, че би било добре да се изготви една петиция и тя да бъде подписана от най-видните чешки интелектуалци, чиито имена все още имат някаква тежест.
Не, не беше заекване, по-скоро само леко запъване, което забавяше говора на момчето, тъй че всяка изречена дума звучеше — въпреки желанието му — натъртено и акцентирано. Очевидно синът съзнаваше това, защото бузите му, допреди малко бледи, сега отново поаленяха.
— И искате от мен съвет към кого от моята област да се обърнете, така ли? — попита Томаш.
— Не — засмя се редакторът. — Не искаме съвет. Искаме от вас да подпишете.
И ето че Томаш отново се почувства поласкан! Отново се зарадва, че някой все още си спомня миналото му на хирург! Започна да протестира само от скромност:
— Чуйте ме! Това, че ме уволниха, съвсем не е доказателство, че съм изключителен лекар!
— Ние не сме забравили какво написахте в нашия вестник — усмихна му се редакторът.
С нотка на възторг, която може би убягна на Томаш, синът му въздъхна:
— Да!
Томаш каза:
— Не знам дали моето име под някаква петиция може да помогне на политическите затворници. Дали няма да е по-добре да я подпишат хора, които все още не са изпаднали в немилост и имат макар и минимално влияние върху онези горе?
— Естествено, че ще е по-добре! — разсмя се редакторът.
И синът на Томаш се разсмя като човек, на когото вече много неща са му станали ясни.
— Там е работата, че те никога не биха подписали такова нещо!
Редакторът заговори отново:
— Да не мислите, че не ходим при тях! Не сме толкова добрички, че да им спестяваме конфузията — заобяснява той през смях. — Само да можехте да чуете оправданията им! Фантастични са!
Синът се засмя в знак на съгласие. Редакторът продължи:
— То се знае, до един твърдят, че за всичко са съгласни с нас, обаче тези работи се правели по-иначе: по-тактично, по-разумно, по-дискретно. Хем ги е страх да подпишат петицията, хем се боят, че ако не подпишат, ще си помислим за тях нещо лошо.
Двамата със сина отново се разсмяха.
Редакторът подаде на Томаш лист с кратък текст, в който с общо взето вежлив тон се искаше от президента на републиката да даде амнистия на политическите затворници.
Томаш се стараеше да разсъждава светкавично: да се амнистират политическите затворници? Но дали ще ги амнистират само затова, че хора, пострадали от режима (тоест потенциални нови политически затворници), го искат от президента? Та такава петиция може да доведе само до това, че дори ако случайно в този момент някой възнамерява да амнистира политическите затворници, те няма да бъдат амнистирани!
Синът му го изтръгна от размисъла:
— Важното е хората да разберат, че в тази страна все още има шепа мъже и жени, които не се страхуват. Да стане ясно кой на чия страна точно стои. Да се отдели плявата от зърното.
Томаш премисляше: да, така е, но какво общо има това с политическите затворници? Целта може да бъде или да се извоюва амнистия за тях, или да се отдели зърното от плявата. Това не е едно и също.
— Не можете ли да се решите, докторе? — попита редакторът.
Да. Томаш не можеше да се реши. Но се страхуваше да го признае. На стената срещу себе си виждаше изображението на войника, който размахва заканително пръст и казва: „Ти още ли не си се записал доброволец?“ Или: „Ти още ли не си подписал двете хиляди думи?“ Или: „И ти ли подписа двете хиляди думи?“ Или: „Значи ти не искаш да подпишеш петицията за амнистията?“ Каквото и да казваше, той се заканваше.