Само преди миг редакторът бе споменал какво мисли за хората, които наистина са съгласни, че политическите затворници трябва да бъдат амнистирани, но са способни да изтъкнат хиляди аргументи, само и само за да не подпишат. Редакторът бе дал да се разбере, че според него подобни аргументи са просто оправдание, прикриващо малодушие. Какво тогава трябваше да каже Томаш?
Всички мълчаха, когато Томаш неочаквано се разсмя: посочи плаката на стената.
— Онзи там ми се заканва и ме пита дали ще подпиша, или не. Трудно ми е да размисля под този поглед!
Сега се разсмяха и тримата.
Накрая Томаш заяви:
— Добре. Ще си помисля. Какво ще кажете да се срещнем пак тези дни?
— За мен винаги ще е удоволствие да се видя с вас, каза редакторът, но за петицията ще е късно. Ние искаме да я занесем утре на президента.
— Утре ли? Томаш си спомни как дебелият полицай му бе подал лист с текст, съдържащ донос срещу същия този висок мъж с голямата брада. Всички го принуждават да подписва текстове, които не е съчинил сам.
Обади се синът му:
— Та какво има да се мисли толкова?
Думите бяха агресивни, но тонът беше почти умоляващ.
Двамата се гледаха от упор и Томаш забеляза, че когато се взира съсредоточено, синът му леко помръдва нагоре лявата половина на горната си устна. Тази гримаса му беше позната от собственото му лице — често я правеше, когато проверяваше в огледалото дали е добре избръснат. И сега не можа да потисне неприятното усещане, че я вижда върху чуждо лице.
Когато живеят постоянно с децата си, родителите свикват с подобни прилики, те им изглеждат банални и ако изобщо от време на време ги забелязват, могат да им се сторят дори забавни. Но Томаш разговаряше със своя син за първи път в живота си! Не беше свикнал да седи срещу собствената си изкривена устна!
Представете си, че ви ампутират ръката и я присадят на друг човек. И че този човек седи и жестикулира в непосредствена близост до вас. За вас тази ръка ще е страшилище! Въпреки че ще познавате всеки милиметър от нея, ще изпитвате ужас при мисълта, че може да ви докосне!
Синът му довърши мисълта си:
— Нали си на страната на преследваните?
През цялото време Томаш се бе чудил дали синът му ще се обръща към него на „ви“ или на „ти“. Досега той беше формулирал изреченията си така, че да избегне този избор. Ето че най-после се беше решил. Говореше му на „ти“ и у Томаш ненадейно се роди увереност, че цялата тази сцена не се отнася до политическите затворници, а до неговия син: ако подпише, техните съдби ще се слеят и Томаш ще бъде принуден — повече или по-малко — да се сближи с него. А ако не подпише, отношенията им ще си останат нулеви както досега, но този път вече не по негова воля, а по волята на сина му, който ще се откаже от баща си заради неговото малодушие.
Беше в мат. А и бездруго беше все едно дали ще подпише, или не. Това нямаше да промени нито неговата собствена съдба, нито съдбата на политическите затворници.
— Дайте ми го — каза той и взе листа.
14
Сякаш за да го възнагради за взетото решение, редакторът каза:
— Онова за Едип го бяхте написали много хубаво.
Синът на Томаш, който в това време му подаваше писалката, додаде:
— Някои идеи там са същински атентат.
Похвалата на редактора бе приятна за Томаш, но метафората, която употреби младежът, му се стори преувеличена и неуместна. Той каза:
— Уви, жертва на този атентат станах само аз. Заради тази статия вече не мога да оперирам.
Думите му прозвучаха студено и почти враждебно.
Очевидно за да отстрани този лек дисонанс, редакторът възрази (а прозвуча като извинение):
— Да, но вашата статия помогна на много хора!
Под думите „да помагаш на хората“ Томаш от дете си представяше само една дейност: професията на лекаря. Някаква си статия да е помогнала на хората? В какво искат да го убедят тези двамата насреща му? Бяха свели целия му живот до една незначителна идея, тази за Едип, дори до нещо по-дребно: до едно примитивно „Не!“, изкрещяно в лицето на режима.
Томаш заговори (и гласът му продължаваше да звучи все тъй студено, въпреки че той едва ли си даваше сметка за това):
— Не знам статията ми да е помогнала на някого. Обаче като хирург спасих живота на няколко души.
Отново се възцари тишина. Прекъсна я синът:
— И идеите могат да спасяват човешки живот.