Томаш виждаше върху лицето му собствената си уста и му хрумна: колко е странно да виждаш собствената си уста да заеква.
— Едно нещо в твоята статия беше направо фантастично — продължи синът му и личеше, че говори с усилие. — Тази безкомпромисност. Умението да се прави разлика между добро и зло, което все повече изгубваме. Ние вече не знаем какво е да се чувстваш виновен. Комунистите се оправдават, че ги е подвел Сталин. Убиецът се оправдава, че майка му не го обичала и затова е фрустриран. И ето че изведнъж ти казваш: няма никакво оправдание. В душата си никой не е бил по-невинен от Едип. И все пак той сам се е наказал, когато е видял какво е извършил.
Томаш с мъка откъсна поглед от своята уста върху лицето на сина си и се опита да гледа към редактора. Дразнеше се и изпитваше желание да не се съгласи с тях. Накрая каза:
— Вижте какво, всичко това е недоразумение. Границата между доброто и злото е страшно размита. За мен съвсем не беше важно някой да бъде наказан. Да наказваш човек, който не е знаел какво върши, е варварско. Митът за Едип е прекрасен. Но да се отнесеш с него така… — Томаш искаше да довърши мисълта си, но изведнъж се сети, че апартаментът може да се подслушва. Изобщо не го блазнеше перспективата да го цитират историците от бъдещите векове. По-скоро се притесняваше да не го цитира полицията. Та нали точно това бе искала тя от него — да осъди собствената си статия. Беше му неприятно, че сега най-после би могла да го чуе от неговата уста. Знаеше, че всичко, което човек изрече в тази страна, един ден може да бъде излъчено по радиото. Замълча.
— Какво ви накара да промените възгледите си? — попита редакторът.
— Аз се питам по-скоро какво ме накара да напиша тази статия — отвърна Томаш и в същия миг си спомни: тя бе доплувала до леглото му като дете, изпратено в кошница по вълните. Да, така беше, затова той взе в ръце онази книга; връщаше се към историите за Ромул, за Мойсей, за Едип. И сега тя пак беше с него. Той я виждаше как притиска към гърдите си увитата с червения шал врана. Тази картина радваше сърцето му. Сякаш се бе явила да му каже, че Тереза е жива, че в този момент тя е в същия град, където е и той, и че нищо друго няма значение.
Редакторът наруши мълчанието:
— Разбирам ви, господин докторе. И на мен не ми е приятно, когато наказват някого. Но нали ние не искаме наказание — усмихна се той. — Ние искаме опрощаване на наказанието.
— Да, зная — каза Томаш.
Вече се беше примирил, че в следващите минути ще извърши нещо, което е може би благородно, но със сигурност напълно излишно (защото няма да помогне на политическите затворници), а на него лично — неприятно (защото става при обстоятелства, които са му натрапени).
Синът добави (почти умолително):
— Твой дълг е да подпишеш!
Дълг ли? Неговият син ще му припомня какъв е дългът му? Това беше най-лошата дума, която някой можеше да му каже! Пред очите му отново застана Тереза, прегърнала враната. Томаш си спомни, че предния ден в бара й беше досаждал някакъв полицай. Ръцете й пак бяха започнали да треперят. Остаряла е. От целия свят го интересува само тя. Тя, родената от шест случайности, тя, цвят, напъпил от ишиаса на главния лекар, тя, обратната страна на всички „Es muss sein!“, тя е едничкото, което има значение за него.
Защо още се колебае дали трябва, или не трябва да подпише? Има само един критерий за всичките му решения и постъпки: не бива да извърши нищо, което ще й навреди. Томаш не може да спаси политическите затворници, но може да направи Тереза щастлива. Дори това не умее. Но ако подпише петицията, е почти сигурно, че ченгетата ще я навестяват по-често и че ръцете й ще треперят още по-силно.
Той проговори:
— Много по-важно е да изровиш закопана в земята врана, отколкото да пращаш петиции на президента.
Знаеше, че те няма да разберат това изречение, но точно затова то му харесваше още повече. Той изживяваше миг на внезапно и неподозирано опиянение. Същото черно опиянение, както когато бе заявил тържествено на жена си, че не иска вече никога да види нито нея, нито сина си. Същото черно опиянение, както когато пускаше в пощенската кутия писмото, с което се отказваше завинаги от лекарската си професия. Изобщо не беше сигурен дали постъпва правилно, но беше сигурен, че постъпва така, както иска да постъпи.
Каза им:
— Не ми се сърдете. Няма да подпиша.
15
След няколко дни за петицията писаха всички вестници.
Разбира се, никъде не ставаше дума, че това е една вежлива молба, която се застъпва за политическите затворници и моли те да бъдат освободени. Никой вестник не публикува поне едно изречение от краткия текст. Вместо това се говореше надълго и нашироко, неясно и заплашително за някакво противодържавно възвание, което трябвало да стане програма за нова атака срещу социализма. Цитираха се имената на подписалите и тези имена се придружаваха с клевети и нападки, от които Томаш го побиваха тръпки.