Ами да, можеше да се очаква. По онова време всяка обществена акция (събрание, петиция, улична демонстрация), която не беше организирана от комунистическата партия, автоматично биваше окачествявана като незаконна и излагаше на опасност участниците в нея. Всички го знаеха. Но може би тъкмо затова Томаш още повече се ядосваше, че не е подписал. Защо всъщност не подписа? Вече дори не може да си спомни както трябва мотивите за това свое решение.
И ето че отново го виждам в същата ситуация, както в самото начало на този роман. Стои до прозореца и гледа през двора към стената на отсрещната сграда.
Това е образът, от който той се роди. Вече казах, че литературните герои не се раждат като живите хора от тялото на майка, а от една ситуация, фраза, метафора. Там като във вълшебен орех е скрита основна човешка възможност, която според автора никой още не е открил или пък за която никой не е казал нищо съществено.
Добре, но нима не е вярно, че авторът не може да говори за нищо друго, освен за самия себе си?
Да гледам безпомощно през двора и да не зная какво да сторя; да чувам просташкото куркане на червата си в мигове на любовен трепет; да изменям и да не мога да спра насред прекрасния път на измените; да размахвам юмрук в редиците на Великия Поход; в ексхибиционистична наслада да демонстрирам остроумието си пред тайните микрофони на полицията всички тези ситуации са ми познати от собствен опит, изживял съм ги и въпреки това нито една от тях не е родила герой, който да съм самият аз с моята биография. Героите от романа ми са възможностите, които съм имал, но които не съм осъществил. Затова ги обичам всичките еднакво и еднакво се ужасявам от всички тях: те до един са прекрачили някаква граница, пред която аз само съм пристъпвал нерешително. Именно тази прекрачена граница (границата, отвъд която свършва моето „аз“) ме привлича. Едва отвъд нея започва загадката, чийто отговор търси романът. Той не е изповед на автора, а дисекция на човешкия живот в капана на онова, в което се е превърнал светът. Но стига толкова. Нека се върнем при Томаш.
Той е сам в апартамента си и гледа през двора към мръсната стена на отсрещната сграда. Тъгува по високия мъж с голямата брада и по неговите приятели, които не познава и с които няма нищо общо. Сякаш е видял на перона прекрасна непозната и преди да успее да я заговори, тя се е качила в спалния вагон на влака за Истанбул или Лисабон.
Отново и отново се мъчеше да прецени как е трябвало да постъпи. Макар да се опитваше да се абстрахира от всичко, отнасящо се до чувствата (възхищението си от редактора, раздразнението от сина), продължаваше да се чуди дали все пак не е трябвало да подпише текста.
Правилно ли е да надигнеш глас, когато заставят някого да мълчи? Да.
Но от друга страна, защо вестниците отделят на петицията толкова място? Печатът (тотално манипулиран от държавата) можеше да си замълчи относно цялата тази афера и никой нямаше да научи за нея. Щом я раздухва, значи е добре дошла за властниците! Паднала им е от небето, за да им позволи да подемат и оправдаят нова мощна вълна от репресии.
Кое тогава е било правилно — да подпише или да не подпише?
Въпросът може да се формулира и така: по-добре ли е да крещиш и по този начин да ускориш края си? Или да мълчиш и с мълчанието да си купиш бавно умиране?
Имат ли изобщо отговор тези въпроси?
И Томаш отново се сеща за известната ни вече теория: човешкият живот се живее само веднъж и затова ние никога няма да узнаем кое наше решение е било добро и кое — лошо. В дадена ситуация сме могли да решаваме само веднъж и не ни е бил даден втори, трети, четвърти живот, за да сравняваме различни решения.
С историята нещата стоят почти така, както с живота на отделния човек. Историята на чехите е само една. Един ден и тя ще стигне своя край, също като живота на Томаш, и вече няма да може да бъде повторена.
В хиляда шестстотин и осемнайсета година чешките съсловия събрали кураж, решили се да бранят религиозните си свободи, разгневили се на пребиваващия във Виена свой император и изхвърлили през прозореца на пражкия Храд двама негови висши сановници. Така започнала Трийсетгодишната война, довела впоследствие до почти пълно изтребление на чешкия народ. Дали в онази фатална година е нямало да бъде по-добре за чехите, ако благоразумието бе надделяло над куража? Отговорът изглежда лесен, но не е.