Триста и двайсет години по-късно, в хиляда деветстотин трийсет и осма, след Мюнхенската конференция, светът реши да принесе страната на чехите в жертва на Хитлер. Може би тогава те трябваше да дръзнат да се преборят с осемкратно превъзхождащата ги сила? За разлика от хиляда шестстотин и осемнайсета година този път благоразумието надделя над куража. С капитулацията на чехите започна Втората световна война, в резултат от която този народ изгуби за много десетилетия, а може би столетия, всякаква свобода. Та дали тогава трябваше да проявят повече кураж, отколкото благоразумие? Какво трябваше да сторят?
Ако историята на Чехия можеше да се повтаря многократно, сигурно нямаше да е зле да се изпробват и двата варианта и после да се сравнят резултатите. Без един такъв експеримент можем само да нахвърляме различни хипотези.
Einmal ist keinmal. Онова, което се случва само веднъж, все едно изобщо не се е случвало. Историята на чехите няма да се повтори, нито пък историята на Европа. Историята на чехите и историята на Европа са две скици, надраскани от съдбовната неопитност на човечеството. Историята е точно толкова лека, колкото и животът на отделния човек, непосилно лека, лека като перце, като вдигната във въздуха прашинка, като онова, което утре няма да го има.
Томаш още веднъж се сети с известна носталгия, едва ли не с любов, за високия прегърбен редактор. Този човек действаше така, сякаш историята не е скица, а завършена картина. Така, сякаш всяка негова стъпка ще се повтаря безброй пъти във вечното завръщане; сякаш е абсолютно уверен, че никога няма да се усъмни в никое свое действие. Беше убеден в правотата си и според него това беше израз не на ограниченост, а на почтеност. За разлика от Томаш този човек живееше в друга история — в история, която не е скица (или не знае, че е скица).
16
Няколко дни по-късно на Томаш му хрумна следната идея, която аз излагам тук като допълнение към предишната глава. Да речем, че във Вселената съществува планета, където всеки човек се ражда за втори път. При това той пази в паметта си прекарания на Земята първи живот, целия придобит там опит.
Може да съществува и още една планета, където всички се раждаме за трети път, обогатени с опита от двата предишни живота.
А може да съществуват и още, и още планети, където човечеството всеки път ще се преражда с една степен (с един живот) по-зряло.
Такава е версията на Томаш за вечното завръщане.
Разбира се, ние тук на Земята (на планетата номер едно, планетата на неопитността) можем само много смътно да си представим какво би станало с човека на следващите планети. Дали ще бъде по-умен? Дали изобщо човекът може да постигне зрялост? Дали може да я постигне чрез повторение?
Само в светлината на тази утопия може да се открои истинското съдържание на понятията песимизъм и оптимизъм: оптимист е онзи, който смята, че на планета номер пет историята на човечеството вече няма да е толкова кървава. Песимист е онзи, който не смята така.
17
Жул Верн има един известен роман, който Томаш обичаше като дете. Казва се „Две години ваканция“. И наистина две години са максималната желателна продължителност за една ваканция. А Томаш миеше прозорци вече трета година.
В последните дни той си даде сметка (наполовина с тъга, наполовина с приглушен смях), че е вече физически изтощен (всеки ден имаше по един, а понякога и по два любовни турнира), че макар да не е изгубил апетита си за жени, вече ги обладава със сетни сили. (Допълвам: не сексуални, а физически сили; проблеми му създаваше не половият орган, а дишането, и тъкмо в това имаше някакъв комизъм.)
Един ден той реши да си определи среща за следобеда, но както се случва понякога, не можа да се свърже по телефона с нито една жена, тъй че имаше опасност да остане на сухо. Тази мисъл го хвърли в отчаяние. Навярно поне десет пъти през деня звъня на едно момиче, страшно чаровна студентка по актьорско майсторство, чието тяло бе загоряло някъде по нудистките плажове на Югославия толкова равномерно, сякаш някаква смайващо точна машина го бе въртяла на шиш.
Напразно й звъня от всички магазини, чиито витрини ми през този ден, а когато някъде към четири работното му време свърши и той тръгна към канцеларията да предаде разписаните квитанции, внезапно в центъра на Прага една непозната жена го спря на улицата. Усмихната го заговори:
— Господин докторе, защо вече не ми се обаждате? Съвсем се изгубихте!
Томаш напрегнато премисляше откъде я познава. Да е някоя негова бивша пациентка? Държеше се така, сякаш бяха много близки. Той се стараеше да не се издаде, че не я е познал. Тъкмо се чудеше как да я убеди да дойде с него в апартамента на приятеля, ключът от който лежеше в джоба му, когато от случайна реплика на момичето най-после се сети коя е тя: беше същата прекрасно загоряла бъдеща актриса, на която целия ден се беше скъсал да звъни по телефона.