Сабина беше виждала първомайски манифестации по времето, когато хората все още бяха въодушевени или поне старателно се преструваха на такива. Жените бяха облечени в блузи с цветовете на националния трибагреник и бяха подредени така, че гледани от балконите и прозорците, образуваха различни фигури: петолъчки, сърца, букви. Между отделните блокове на манифестиращите крачеха малки оркестри и свиреха маршове. Когато шествието наближеше трибуната, и най-отегчените физиономии засияваха в усмивки, сякаш искаха да докажат, че се радват както трябва, или по-точно, че приемат както трябва. И не ставаше въпрос само за политическо приемане на комунизма, а за приемане на битието като такова. Първомайският празник черпеше от дълбокия кладенец на категоричното приемане на битието. Неписаният, неизречен лозунг на манифестацията не беше „Да живее комунизмът!“, а „Да живее животът!“. Силата и коварството на комунистическата политика идваха от това, че тя си беше присвоила този лозунг. Именно тази идиотска тавтология („Да живее животът!“) привличаше в редиците на комунистическата манифестация и хора, безразлични към постулатите на комунизма.
7
Десет години по-късно (тогава тя вече живееше в Америка) един приятел на нейни приятели, американски сенатор, я караше с огромния си автомобил. На задната седалка се тъпчеха четири деца. Сенаторът спря; децата изскочиха и се затичаха по голямата поляна към оградата на стадиона, където имаше изкуствена пързалка. Сенаторът продължи да седи зад волана, загледан мечтателно в четирите тичащи фигурки, а после се обърна към Сабина:
— Погледнете ги! — Той описа с ръка кръг, който трябваше да обхване целия стадион, поляната и децата. — За мен това е щастието.
В думите му имаше не само радост от това, че децата тичат и тревата расте, но и проява на разбиране към жената, дошла от една комунистическа страна, където според убежденията на сенатора тревата не расте, а децата не тичат.
Но точно в този момент Сабина си представи този сенатор на трибуната на централния пражки площад. Върху лицето му бе изписана онази усмивка, която комунистическите държавни мъже адресираха от висотата на своята трибуна към също тъй усмихващите се граждани долу в редиците на манифестацията.
8
Откъде знаеше сенаторът, че децата означават щастие? Нима виждаше какво става в душите им? Ами ако в мига, когато изчезнаха от погледите им, три от тях са се нахвърлили върху четвъртото и са започнали да го бият?
Сенаторът имаше един-единствен аргумент в полза на своето твърдение: чувствата си. Там, където говори сърцето, възраженията на разума са неприлични. В царството на кича властва диктатурата на сърцето.
Разбира се, вдъхновените от кича чувства трябва да са такива, че да могат да се споделят от много хора. Ето защо кичът не може да се базира на необичайна ситуация, а само на архетипи, набити в главите на хората: неблагодарната дъщеря, изоставения баща, тичащите по тревата деца, родината, на която някой е изменил, спомена за първата любов.
Кичът извиква непосредствено една след друга две сълзи на вълнение. Първата сълза казва: колко е хубаво, дечицата тичат по тревата!
Втората сълза казва: колко е хубаво заедно с цялото човечество да се умиляваш от тичащите по тревата дечица!
Едва тази втора сълза прави от кича кич.
Братството на всички хора по света може да се изгради само върху кича.
9
Най-добре знаят това политиците. Щом видят наблизо фотоапарат, веднага изприпкват до най-близкото дете, за да го вдигнат високо на ръце и да го целунат по бузката. Кичът е естетическият идеал на всички политици, на всички политически партии и движения.
В обществото, където съществуват паралелно различни политически течения и всяко от тях разрушава влиянието на другите или го ограничава, все пак криво-ляво можем да се изплъзнем от инквизицията на кича; отделният индивид може да запази индивидуалността си, а творецът — да създаде неочаквана творба. Там обаче, където цялата власт е притежание на едно-единствено политическо течение, веднага се озоваваме в царството на тоталитарния кич.
Думата „тоталитарен“ означава, че всичко, което нарушава кича, бива изхвърлено от живота: всяка проява на индивидуализъм (доколкото всяка отлика е плюнка в лицето на усмихващото се братство), всяко съмнение (защото онзи, който започне да се съмнява в дребните неща, рано или късно ще се усъмни в живота изобщо), иронията (защото в царството на кича всичко трябва да се приема абсолютно сериозно), но също така и изоставилата семейството си майка, и мъжът, който предпочита мъжете пред жените и така застрашава светия призив „плодете се и се множете“.