Един ден му телефонираха приятели от Париж. Организирали поход до Камбоджа и го канеха да вземе участие в него.
По онова време Камбоджа беше преживяла гражданската война, американските бомбардировки, изстъпленията на местните комунисти, изтребили една пета от народа си, и накрая окупацията от страна на съседен Виетнам, който пък по това време не беше нищо друго, освен оръдие на Русия. В Камбоджа цареше глад и хората измираха, лишени от медицинска помощ. Световната здравна организация вече много пъти беше настоявала да се разреши на нейни представители да влязат в страната, но виетнамците не разрешаваха. Затова видни западни интелектуалци решиха да тръгнат пеша към камбоджанските граници и чрез този голям спектакъл, разигран пред очите на целия свят, да издействат достъп на лекарите в окупираната страна.
Приятелят, който се обади на Франц, беше един от онези, с които той някога беше манифестирал по парижките улици. В първия момент поканата го запали, но после погледът му попадна върху студентката с големите очила. Тя седеше в креслото срещу него и очите й изглеждаха още по-големи зад кръглите лещи. На Франц му се стори, че тези очи го молят да не заминава никъде. И той се извини на приятеля си, че не може да се включи в акцията.
Но още щом остави слушалката, съжали за решението си. Вярно, беше угодил на земната си любовница, но беше пренебрегнал небесната си любов. Нима Камбоджа не беше вариант на родината на Сабина? Страна, окупирана от комунистическите войски на своята съседка? Страна, върху която се бе стоварил юмрукът на Русия! На Франц изведнъж започна да му се струва, че полузабравеният приятел му е позвънил по таен знак от Сабина.
Небесните създания знаят и виждат всичко. Ако Франц вземеше участие в този поход, Сабина щеше да го гледа и да му се радва. Щеше да разбере, че и е останал верен.
— Ще се разсърдиш ли, ако все пак замина? — попита Франц очилатото си момиче, което смяташе всеки ден без него за изгубен, но не можеше да му откаже нищо.
След няколко дни той се озова в голям самолет на едно от парижките летища. В самолета имаше двайсет лекари, с тях петдесетина интелектуалци (професори, писатели, депутати, певци, артисти, кметове), а всички те се придружаваха от четиристотин журналисти и фотографи.
15
Самолетът кацна в Бангкок. Четиристотин и седемдесетте лекари, интелектуалци и журналисти се запътиха към голямата зала на интерхотела, където вече ги очакваха други лекари, артисти, певци и филолози плюс още неколкостотин журналисти с бележници, магнетофони, фотоапарати и кинокамери. На най-видно място в залата бе поставен подиум, върху него дълга маса, а около масата седяха двайсетина американци, които вече бяха започнали да ръководят срещата.
Френските интелектуалци, с чиято група се движеше Франц, се чувстваха пренебрегнати и унизени. Походът към Камбоджа беше тяхна идея, а ето че сега американците със завидна непринуденост бяха взели нещата в свои ръце, при това говореха на английски и през ум не им минаваше, че някой французин или датчанин може да не ги разбере. То се знае, датчаните отдавна са забравили, че някога са били нация, тъй че от всички европейци да протестират се осмелиха само французите. Бяха толкова принципни, че отказаха да протестират на английски и се обърнаха към американците в президиума на родния си език. Американците на свой ред реагираха на думите им с приветливи и изразяващи съгласие усмивки, защото не разбираха нито дума. Накрая на французите не им остана нищо друго, освен да формулират възражението си на английски: „Защо на тази среща се говори само на английски, щом тук има и французи?“
Американците останаха крайно изненадани от една толкова странна забележка, но не престанаха да се усмихват и се съгласиха всички речи и изказвания да се превеждат. Дълго търсиха преводач, за да може срещата да продължи. После всяко изречение прозвучаваше на английски и на френски, тъй че срещата се удължи двойно и дори повече, защото всички французи знаеха английски, прекъсваха преводача, поправяха го и спореха за всяка дума.
Кулминация на срещата беше мигът, когато на подиума се качи една прочута американска актриса. Заради нея в залата нахлуха още фотографи и оператори и след всяка изречена от актрисата сричка се чуваше щракване на апарат. Актрисата говореше за страдащите деца, за варварството на комунистическата диктатура, за правото на сигурност, за заплахата, надвиснала над традиционните ценности на цивилизования свят, за неприкосновената свобода на човешкия индивид и за президента Картър, който бил много огорчен от събитията в Камбоджа. При последните думи тя се разплака.