В този миг се изправи един млад френски лекар с рижи мустаци и се развика:
— Ние сме тук, за да тръгнем да лекуваме умиращи! Не сме дошли да прославяме президента Картър! Това да не ви е някакъв пропаганден американски цирк! Не дойдохме да протестираме против комунизма, а да лекуваме болни!
Към мустакатия лекар се присъединиха и други французи. Преводачът се уплаши и не посмя да преведе репликите им. По тази причина двайсетте американци в президиума и сега ги гледаха с усмивки, пълни със симпатия, а мнозина от тях кимаха утвърдително. Един дори вдигна юмрук, защото знаеше, че европейците обичат да правят този жест в моменти на колективна еуфория.
16
Как изобщо е възможно това: интелектуалци с леви убеждения (защото тъкмо от тях беше лекарят с рижия мустак) да организират въодушевено поход срещу интересите на една комунистическа страна при положение, че до този момент комунизмът винаги е бил смятан за нещо иманентно свързано с левицата?
Откакто престъпленията на страната, наречена Съветски съюз, станаха прекалено скандални, симпатизантът на левицата можеше да избира между две възможности: или да плюе на досегашния си живот и да престане да марширува, или (с по-големи или с по-малки съмнения и задръжки) да причисли Съветския съюз към пречките по пътя на Великия Поход и да продължи да марширува.
Мисля, вече казах, че това, което прави левицата левица, е кичът на Великия Поход. Идентичността на кича не идва от политическата стратегия, а от образите, метафорите, речника. Тогава значи е възможно да надмогнеш навика си и да тръгнеш на поход срещу интересите на една комунистическа страна. Но не е възможно да подмениш една дума с други думи. Можеш да се заканваш с юмрук на виетнамската армия. Но не можеш да крещиш към нея „Позор за комунизма!“. Защото „Позор за комунизма!“ е лозунг на враговете на Великия Поход, а пък този, който не иска да изгуби собственото си лице, трябва последователно да отстоява своя собствен кич в най-чистия му вид.
Казвам всичко това само за да хвърля светлина върху недоразумението между френския лекар и американската актриса, която в своята егоцентричност сметна, че е станала жертва на завист или женомразство. Докато в действителност французинът беше проявил тънък естетически усет: думи като „президентът Картър“, „нашите традиционни ценности“, „варварството на комунизма“ бяха заети от речника на американския кич и нямаха абсолютно нищо общо с кича на Великия Поход.
17
На другата сутрин всички се качиха на автобуси и прекосиха Тайланд, докато стигнаха близо до границата с Камбоджа. Вечерта спряха в малко селце, където за тях бяха наети няколко наколни жилища. Понеже реката прииждаше често и имаше опасност от наводнение, хората бяха принудени да живеят горе, докато долу, между коловете, се блъскаха в теснотията свине.
Франц спа в една стая с четирима други професори. В просъница чуваше отдолу грухтенето на свинете, а до себе си — хъркането на прочутия математик.
Сутринта всички отново се качиха на автобусите. На два километра от границата се наложи да слязат, защото по-нататък не се допускаха превозни средства. Там имаше само едно тясно шосе, водещо до граничния пункт и охранявано от войска. На това място автобусите спряха. Когато слязоха от тях, французите установиха, че американците пак са ги изпреварили и вече чакат строени в челото на колоната. Дойде най-тежкият момент. Отново се появи преводачът и започна голяма караница. Накрая се споразумяха: отпред застанаха един американец, един французин и камбоджанската преводачка. След тях вървяха лекарите и чак тогава всички останали; американската актриса остана на опашката.
Шосето беше тясно и от двете му страни се простираха минни полета. На всяка крачка се натъкваха на гранично заграждение: два бетонни блока с бодлива тел и тесен проход между тях. Налагаше се да се движат в индийска нишка.
На около пет метра пред Франц вървеше прочут немски поет и поп певец, написал до този момент цели деветстотин и трийсет песни за мира и против войната. Той носеше на дълъг прът бяло знаме, което отиваше на черната му брада и го открояваше сред останалите.
Покрай дългата колона подтичваха фотографи и кинооператори. Щракаха и бръмчаха с камерите си, изтичваха отпред, спираха, отдръпваха се малко, приклякваха, отново ставаха и пак изпреварваха колоната. От време на време извикваха по име някой известен мъж или жена, те неволно се обръщаха по посока на гласа и фотографите натискаха копчето.