18
Всички имаха предчувствие, че нещо ще се случи. Хората забавяха крачка и се оглеждаха назад.
Американската актриса, на която бяха отредили място в края на колоната, не желаеше да търпи повече това унижение и реши да мине в атака. Затича се. Също както при бягането на пет хиляди метра бегачът, който дотогава е пестял силите си и се е държал в края на основната група, изведнъж се устремява напред и изпреварва всички останали състезатели.
Мъжете се усмихваха смутено и правеха път на славната атлетка, за да подпомогнат нейната победа, но жените крещяха: „Върнете се на мястото си! Това да не е парад на филмови звезди!“
Ала актрисата не се уплаши и продължи да подтичва напред, придружена от петима фотографи и двама кинооператори.
Тогава една френска професорка по лингвистика я улови за китката й и каза (на кошмарен английски):
— Това е поход на лекари, които искат да лекуват смъртно болни камбоджанци, а не е спектакъл за филмови звезди!
Актрисата не беше достатъчно силна, за да изтръгне ръката си от хватката на професорката по лингвистика. Затова отвърна (на отличен английски):
— Я се разкарайте! Аз съм била на стотици такива акции! Навсякъде е добре да има звезди! На нас това ни е работата! Това е наш морален дълг!
— Ама че лайно! — възкликна професорката по лингвистика (на отличен френски).
Американската актриса я разбра и се разплака.
— Стой така! — извика й един оператор и коленичи пред нея. Актрисата се втренчи в обектива му, а сълзите се търкаляха по бузите й.
19
Най-после професорката по лингвистика пусна китката й. В същия момент я повика по име немският певец с черната брада и бялото знаме.
Американската актриса никога не беше чувала за певеца, но в мигове на унижение беше по-възприемчива от обикновено към проявите на симпатия и затова се затича към него. Той прехвърли пръта на знамето в лявата си ръка, а с дясната прегърна актрисата през раменете.
Около двойката продължаваха да подскачат оператори и фотографи. Един прочут американски фотограф се опита да улови във визьора на апарата си техните лица заедно със знамето, но това не беше лесно, тъй като прътът на знамето беше много дълъг. Затова фотографът побягна заднишком и навлезе в оризовата нива. Случи се така, че настъпи мина. Чу се гръм и разкъсаното му на парчета тяло полетя на всички страни, изпръсквайки с фонтан от кръв европейските интелектуалци.
Певецът и актрисата се вцепениха от ужас. Като се съвзеха малко, и двамата вдигнаха очи към знамето. Беше изцапано с кръв. В първия миг и тази гледка ги накара да замръзнат. После погледнаха още няколко пъти плахо нагоре и започнаха да се усмихват. Изпълни ги особена, неизпитвана дотогава гордост, че носят знаме, осветено с кръв. Колоните отново тръгнаха.
20
Границата минаваше по една малка рекичка, но тя не се виждаше, защото по протежението й се виеше дълга стена, висока около метър и половина, върху която бяха закрепени чували с пясък за тайландските стрелци. Само на едно място стената се прекъсваше. Там над рекичката минаваше мост. Никой не биваше да стъпва на него. На отсрещния бряг беше разположена виетнамска окупационна войска, но не се виждаше. Позициите им бяха идеално замаскирани. Едно обаче беше сигурно: ако някой стъпеше на моста, невидимите виетнамци щяха да открият огън.
Ту един, ту друг от членовете на групата отиваше до стената и се повдигаше на пръсти. Франц се опита да надзърне през пролуката между два чувала, но не можа да види нищо изблъска го един от фотографите, убеден, че е в правото си да заеме неговото място.
Франц се огледа назад. Във величествената корона на едно самотно дърво като орляк едри врани бяха накацали седмина фотографи с вперен в отсрещния бряг поглед.
В този момент преводачката, която вървеше най-отпред, доближи до устата си широка фуния и извика на кхмерски към отвъдния бряг на реката:
— Тук има лекари и те молят да им разрешите да стъпят на камбоджанска територия, за да оказват там медицинска помощ. Тяхната акция не е политическа намеса. Водени са само от грижа за живота на хората.
От другия бряг отговориха с невероятна тишина. Толкова пълна, че тревога завладя всички. Само щракането на фотоапаратите прозвучаваше в тази тишина като жужене на някакви екзотични насекоми.
В един миг на Франц му се стори, че Великият Поход е стигнал своя край. Тишината настъпва към Европа и пространството, върху което се разиграва Великият Поход, е само един малък подиум в средата на планетата. Тълпите, които някога са се блъскали в подножието на подиума, отдавна вече са отвърнали лица и Великият Поход продължава в усамотение, без зрители. Да, казва си Франц, Великият Поход продължава, напук на равнодушието на света, но вече става нервен и трескав, вчера срещу американците, окупирали Виетнам, днес срещу виетнамците, окупирали Камбоджа, вчера в подкрепа на Израел, днес в защита на Палестина, вчера в защита на Куба, утре срещу Куба и винаги срещу Америка, винаги срещу кланетата и винаги в подкрепа на други кланета — Европа марширува и за да не изостане от ритъма на събитията, за да не изпусне нито едно от тях, все повече ускорява ход, тъй че Великият Поход става поход на подтичващи, забързани хора, а сцената се стеснява все повече и повече, докато един ден се превърне в точка без измерения.