21
Преводачката извика още веднъж своя призив в мегафона. В отговор — отново абсолютна, безкрайно равнодушна тишина.
Франц се огледа. Мълчанието отвъд реката ги удари всичките през лицата като шамар. Дори певецът с бялото знаме и американската актриса са притеснени, смутени, не знаят какво да правят.
Франц внезапно проумя, че до един са смешни, и той, и другите, но това откритие не го разграничаваше от останалите участници в похода, не го изпълваше с ирония, напротив точно сега той изпитваше към тях безгранична любов, каквато изпитваме към обречените. Да, Великият поход отива към своя край, но нима това е причина Франц да му измени? Та нима и собственият му живот не отива към края си? Нима трябва да се надсмива над ексхибиционизма на онези, които бяха придружили храбрите лекари до границата? Какво друго могат да правят всички тези хора, освен да играят театър? Останала ли им е някоя по-добра възможност?
Франц е прав. Сещам се за редактора, който беше организирал подписката за амнистиране на политическите затворници в Прага. Той добре съзнаваше, че тази акция няма да помогне на затворниците. Истинската й цел не беше те да бъдат освободени, а да се покаже, че в тази държава все още има хора, които не се боят. Онова, което правеше редакторът, беше театър. Но той нямаше друга възможност. Не можеше да избира между действието и театъра. Изборът му беше такъв: или да играе театър, или да не прави нищо. Има ситуации, в които хората са осъдени да играят театър. Тяхната битка с безмълвната сила (с безмълвната сила на отвъдния бряг на реката, с полицията, вселила се в безмълвни микрофони по стените) е битка на театрална трупа срещу цяла армия.
Франц видя как приятелят му от Сорбоната вдигна юмрук и го размаха към тишината отсреща.
22
Преводачката за трети път извика призива си в микрофона.
Тишината, която й отговори и сега, внезапно превърна тревогата на Франц в бяс. Той бе застанал съвсем близо до моста, разделящ Тайланд от Камбоджа, и го завладя неудържимо желание да се втурне по този мост, крещейки до небесата страховити псувни, и да намери смъртта си сред оглушителния пукот на куршумите.
Този внезапен порив на Франц ни напомня нещо; да, напомня ни сина на Сталин, който се втурнал да увисне върху телените мрежи, защото било свръх силите му да гледа как двата полюса на човешкото съществуване се доближават и всеки миг ще се докоснат, а после вече няма да има разлика между възвишеното и низкото, между ангела и мухата, между Бог и лайното.
Франц не можеше да допусне, че блясъкът на Великия Поход е равносилен на смешната суета на участниците в него и че могъщият грохот на европейската история се изгубва без следа сред океана от тишина, тъй че вече няма разлика между историята и мълчанието. В този момент той пожела да сложи върху едното блюдо на везните собствения си живот, за да докаже, че Великият Поход тежи повече от лайното.
Но човек не може да докаже такова нещо. На едното блюдо на везните е било лайното, на другото е легнал с цялото си тяло синът на Сталин и стрелката на везните не е помръднала.
Вместо да се остави да го застрелят, Франц наведе глава и тръгна заедно с останалите в индийска нишка обратно към автобусите.
23
Всички изпитваме необходимост някой да ни гледа. Можем да бъдем разделени на четири категории в зависимост от това под какъв тип поглед искаме да живеем.
Хората от първата категория обичат да бъдат следени от погледа на безкрайно множество безименни очи, с други думи от погледа на публика. Към тази категория спадат немският певец, американската актриса и редакторът с голямата брада. Редакторът бе свикнал със своите читатели и когато един ден руснаците прекратиха издаването на неговия седмичник, той имаше чувството, че диша въздух, в който почти не е останал кислород. Никой не можеше да му замени погледа на непознатите. Сякаш се задушаваше. Докато един ден съобрази, че всяка негова крачка се следи от полицията, че телефонът му се подслушва и дори тайно го фотографират на улицата. Внезапно се бе оказал обграден отвсякъде с безименни очи и от това незабавно започна да диша по-леко. Беше щастлив! Говореше с театрален патос на вградените в стените микрофони. В лицето на полицията той намери своята изгубена публика.