Каренин задължително я съпровождаше. Беше се научил да лае по юниците, които бяха твърде игриви и все ги теглеше да се отделят от другите; правеше го с нескрита радост. Положително беше най-щастливият от тримата. Никога по-рано службата му на „страж на часовника“ не се бе оказвала толкова значима като тук, където нямаше място за никакви импровизации. Времето, в което Тереза и Томаш пребиваваха на село, се доближаваше до равната цикличност на неговото собствено време.
Един ден, след като се наобядваха (часът, в който можеха да бъдат само двамата, свободни от задължения), Тереза и Томаш излязоха с Каренин на разходка до склона оттатък къщата им.
— Не ми харесва как тича — обади се Тереза.
Каренин накуцваше с единия от задните си крака. Томаш се наведе и попипа лапата му. Откри на бедрото малка бучка.
На другия ден го качи отпред в камиона и прескочи до съседното село, където живееше ветеринарният лекар. След още една седмица го посети повторно и се прибра с новината, че Каренин се е разболял от рак.
След още три дни асистира на ветеринаря при операцията. Когато го закара вкъщи, Каренин все още не беше излязъл от упойката. Лежеше на черджето до леглото им с отворени очи и скимтеше. На бедрото му се виждаше избръснато от космите място и разрез с шест шева.
По едно време се опита да се надигне. Но не успя.
Тереза изпадна в ужас при мисълта, че той вече никога няма да може да ходи.
— Не бой се — успокои я Томаш, — още е замаян от упойката.
Тереза пробва да повдигне кучето, но то оголи челюсти насреща й. Да, понечи да я ухапе — това не се бе случвало никога по-рано!
— Той не може да те познае — обясни Томаш, — не знае коя си.
Сложиха го да легне плътно до тяхното легло и там той се унесе много бързо. Заспаха и те.
Беше три часът сутринта, когато Каренин неочаквано ги събуди. Въртеше опашка и стъпваше по тях. Умилкваше им се буйно и ненаситно.
И това да ги събуди не се беше случвало по-рано! Винаги бе чакал да се събуди някой от тях и едва тогава се престрашаваше да скочи върху леглото.
Но този път не можа да се сдържи, когато в дълбоката нощ съзнанието му изведнъж се бе прояснило. Кой знае от какви далечни краища се беше завърнал! Кой знае с какви призраци бе влязъл в схватка! И когато видя, че си е у дома, когато позна най-близките си същества, просто нямаше как да не сподели с тях безумната си радост, радостта от завръщането и от възкръсването.
2
В самото начало на Битие е казано, че Бог е създал човека, за да господарува той над морските риби, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя, над всякакви животни, които пълзят по земята. Да не забравяме обаче, че Битие е написано от човек, а не от кон. Няма никаква гаранция, че Бог наистина е поверил на човека властта над другите живи същества. По-вероятно е човекът да е измислил Бога, за да освети узурпираната от самия него власт над кравата и коня. Така е: правото да убиеш елен или крава е единственото, по което цялото човечество постига братско съгласие дори по време на най-кръвопролитни войни.
Това право ни изглежда неоспоримо, защото на върха на йерархията се намираме именно ние. Но стига в играта да влезе още някой, например пришълец от друга планета, чийто Бог му е рекъл: „Господарувай над живите същества по всички други звезди!“, и Битие изведнъж ще престане да бъде толкова неоспоримо. И човекът, впрегнат в каруцата на някой марсианец или обръщан на шиш над огъня от някой обитател на Млечния път, може би ще се сети за телешкия шницел, който тъй често е разрязвал в чинията си, и ще поиска прошка (твърде късно!) от кравата.
Тереза крачи със стадото юници, кара ги пред себе си, час по час се разправя с някоя, защото младите крави са палави, отбиват се от пътя и влизат в нивите. Каренин й прави компания. Ето вече две години как излиза на паша с нея. Много му харесва да е строг с кравите, да ги лае и да ги плаши. (Неговият Бог му е казал да господарува над кравите и той се гордее с това.) Но ето че сега не ходи, а се влачи, едва подскача на три крака; на четвъртия има кървяща рана. Тереза често се навежда над него и го гали по гърба. Две седмици след операцията беше станало ясно, че Каренин има метастази и че състоянието му оттук нататък само ще се влошава.
По пътя срещат една съседка, която бърза с гумени ботуши към краварника. Съседката се поспира: „Какво е пострадало кучето? Нещо понакуцва!“ Тереза отвръща: „Болно е от рак. Дните му са преброени.“ И усеща как гърлото и се стяга и не може да говори. Съседката забелязва сълзите й и едва не се ядосва: „Е, хубава работа сега, да плачеш за едно куче!“ Не го казва от лошо сърце, добра женица е, по-скоро иска с тези думи да утеши Тереза. И Тереза знае това, достатъчно дълго вече живее на село, за да разбира, че ако селяните обичат всяко зайче така, както тя обича Каренин, те няма да могат да заколят нито едно и скоро ще умрат от глад заедно с животните си. И въпреки това й се струва, че долавя в думите на съседката си враждебност. „Така е“ съгласява се уж, но почти веднага се разделя със съседката и продължава по пътя си. Чувства се самотна със своята любов към кучето. С печална усмивка си казва, че трябва да я прикрива по-старателно, отколкото изневярата си. Хората се възмущават, когато някой обича куче. Ако съседката научеше, че Тереза е изневерявала на Томаш, тя щеше весело да я потупа по гърба в знак на съзаклятничество.