Затова Тереза продължава да крачи с юниците си, които трият хълбоци една о друга, и си казва, че те са извънредно мили животни. Спокойни, незлобливи, понякога палави като деца: приличат на дебели петдесетгодишни лелки, които се държат като четиринайсетгодишни хлапачки. Няма нищо по-трогателно от крави, които си играят. Тереза ги наблюдава със симпатия и си казва (тази мисъл не я оставя вече цели две години), че човечеството паразитира върху кравите по същия начин, както тенията — върху човека: впило се е в кравешкото виме като пиявица. Човекът е паразит по кравите — навярно така би дефинирал човека в някой учебник по зоология нечовекът.
Ние можем да приемем тази дефиниция като шега и да се усмихнем снизходително над нея. Но щом тя занимава сериозно Тереза, значи Тереза е стъпила на наклонена плоскост: нейните мисли са опасни, те я отдалечават от човечеството. Още в Битие Бог поверява на човека властта над живите същества, но този акт може да се разбира и така: той само му ги е предоставил за стопанисване. Човекът не е собственик, а само арендатор на планетата, който един ден ще трябва да се отчита как я е стопанисвал. Декарт е направил една решителна крачка напред: превърнал е човека в господар и владетел на природата. И навярно има някаква дълбока обусловеност във факта, че именно той категорично е отрекъл съществуването на душа у животните: човекът е владетел и господар, казва Декарт, докато животното е само автомат, жива машина, „machina animata“. Ако животното вие, това не е вой, а скърцане на повреден механизъм. Когато колелото на каруцата скърца, това съвсем не значи, че самата каруца страда, а просто че осите й не са смазани. По същия начин следва да се възприеме и плачът на животното и не бива да страдаме, когато режат на парчета живо куче в дисекционната лаборатория.
Юниците пасат по ливадата. Тереза е седнала на един пън, а Каренин се е сгушил в нея, положил глава на коленете й. Тереза си спомня как някога, преди десетина години, бе прочела едно съобщение от два реда във вестника: то гласеше, че в някакъв руски град изпозастреляли всички кучета. Тази новина, необичайна и привидно маловажна, я бе накарала за първи път да изпита ужас от прекалено голямата съседна държава.
Тази новина бе предвестник на всичко онова, което беше последвало. В първите години след инвазията все още не можеше да се говори за терор. Понеже почти целият народ беше против окупационния режим, налагаше се руснаците да подберат измежду чехите нови хора и да ги изтикат нагоре в йерархията на властта. Но откъде да ги вземат, след като вярата в комунизма и любовта към Русия бяха мъртви? Затова ги търсеха сред онези, които жадуваха да си отмъстят за нещо на живота. Необходимо беше тяхната агресивност да се обедини, да се подхранва и да се държи в състояние на готовност. Трябваше да се изпита най-напред върху някоя преходна цел. Такава цел станаха животните.
По онова време вестниците започнаха да печатат серии от статии и изфабрикувани читателски писма. Настояваше се например да се изтребят градските гълъби. И те биваха изтребени. Но главната кампания беше насочена срещу кучетата. Хората все още не бяха преодолели отчаянието от сполетялата ги катастрофа окупацията — но вестниците, радиото, телевизията не говореха за нищо друго, освен за кучетата, които замърсяват тротоарите и парковете и по този начин застрашават здравето на децата, да не говорим, че от тях няма никаква полза, а все се намира някой да ги храни. Създаде се такава психоза, че Тереза започна да се опасява да не би насъсканата паплач да види сметката на Каренин. Едва година по-късно натрупаната (и изпробвана върху животните) злоба се фокусира върху истинската си цел: хората. Започна вълна от уволнения, арести, съдебни процеси. Животните най-сетне можеха да си отдъхнат.