Тереза безспир гали главата на Каренин, която почива тихо в скута и. През ума й минава приблизително следното: „Не е никаква заслуга да се държиш добре с ближните си.“ Тереза е длъжна да се отнася добре със своите съселяни, защото иначе не би могла да живее на село. Нещо повече: дори с Томаш тя е длъжна да се държи мило, защото той й е нужен. Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите хора е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.
Истинската доброта на човека може да се изяви в пълната си чистота и свобода само по отношение на някой, който не представлява никаква сила. Истинската нравствена проба за човечеството, най-същностната (скрита толкова надълбоко, че е недостъпна за нашия взор), е неговото отношение към онези, които зависят изцяло от него: към животните. И точно тук е най-голямото поражение на човека, толкова значимо, че именно от него произтичат всички останали.
Една от младите крави се доближи до Тереза, спря до нея и я загледа продължително. Тереза я знаеше. Беше я нарекла Маркета. С радост би дала имена на всичките си юници, но нямаше как. Прекалено много бяха. Някога, навярно преди четирийсет и повече години, всички крави на село си имаха имена. (И доколкото името е знак на душата, мога да заключа, че напук на Декарт те са имали и душа.) Но после селата бяха превърнати в един голям кооперативен завод и кравите прекарваха целия си живот върху два квадратни метра в краварника. Оттогава насам те вече нямат имена, а са превърнати в „machina animata“. Светът призна правотата на Декарт.
Пред очите ми е все Тереза, как седи на пъна, гали Каренин по главата и мисли за краха на човечеството. В този момент пред очите ми изплува друга картина: Ницше излиза от хотела си в Торино. Вижда насреща си кон и файтонджия, който го налага с бич. Ницше пристъпва към коня и пред очите на файтонджията прегръща шията му и заплаква.
Това е било в хиляда осемстотин осемдесет и девета година и Ницше още тогава вече се е бил отдалечил от хората. Иначе казано: тъкмо по онова време се е развило душевното му заболяване. Но, струва ми се, именно затова жестът му има грандиозен смисъл. Ницше е дошъл да измоли прошка от коня заради Декарт. Неговото безумство, тоест разривът му с човечеството, е започнало в мига, когато той е заплакал за коня.
И точно това е онзи Ницше, когото аз обичам, също както обичам Тереза, на чиито колене почива главата на смъртноболното куче. Виждам ги заедно да свърват от пътя, по който човечеството, „господарят и владетелят на природата“, крачи уверено напред.
3
Каренин беше родил две хлебчета и една пчела. Гледаше слисан странното си потомство. Хлебчетата си стояха спокойно, но пчелата се луташе замаяна, докато накрая успя да се вдигне във въздуха и да отлети.
Такъв сън се беше присънил на Тереза. Още щом се събуди, тя го разказа на Томаш и сякаш двамата намериха в него утеха: сънят бе превърнал болестта на Каренин в бременност и драмата на раждането — в смешен и същевременно затрогващ резултат: две хлебчета и една пчела.
Отново лишена от логика надежда изпълни Тереза. Тя стана и се облече. И тук, на село, денят и започваше с това, че отиваше да купи мляко, хляб, кифли. Но този път на поканата й да я придружи Каренин само едва-едва вдигна глава. За първи път отказваше да вземе участие в обреда, на който някога бе държал неотклонно. Тъй че Тереза излезе без него.
— Ами Каренин къде е? — попита продавачката, която беше приготвила хлебче за него. Този път Тереза го отнесе сама в чантата си. Още на прага го извади и го показа на Каренин. Искаше да го накара да стане и да дойде да го вземе. Но той лежеше и не помръдваше.
Мъката на Тереза не убягна на Томаш. Той захапа хлебчето и застана срещу Каренин на четири крака. После започна полекичка да се приближава към него.
Каренин го гледаше, стори им се, че в очите му проблесна искрица интерес, но не се надигна. Томаш доближи плътно лице до муцуната му. Без да раздвижи тялото си, кучето пое с челюсти половината от хлебчето, което стърчеше от устата на Томаш. После Томаш пусна хлебчето, за да го изяде Каренин цялото.
Томаш, все така на четири крака, се отдръпна назад, сви глава в раменете си и започна да ръмжи. Преструваше се, че иска да отнеме храната от кучето с борба. И ето че Каренин на свой ред изръмжа. Най-после! Точно на това се бяха надявали! На Каренин му се играе! На Каренин още му се живее!