Това ръмжене беше усмивката на Каренин и Тереза и Томаш искаха тя да не секва колкото е възможно по-дълго. Затова Томаш пак се приближи на четири крака до кучето и захапа стърчащото от челюстите му хлебче. Лицата им бяха почти долепени, Томаш усещаше миризмата на кучешкия дъх и дългите фъндъци козина, които растяха около муцуната на Каренин, го гъделичкаха по бузите. Кучето пак изръмжа и дръпна рязко глава. Хлебчето се счупи по средата. Тогава Каренин допусна старата си грешка. Пусна своята половинка, за да докопа онази, която стърчеше от устата на стопанина му. Както винаги бе забравил, че Томаш не е куче и че има ръце. Той не изпусна своята половинка и вдигна другата от земята.
— Томаш — изпищя Тереза, — няма да му взимаш хляба!
Томаш остави двете половини на земята пред Каренин, който изгълта наведнъж първата, а втората дълго държа демонстративно между зъбите си, за да покаже на двамата съпрузи, че е победител.
Те го наблюдаваха и пак си казваха, че се усмихва, а докато се усмихва, все още има за какво да живее, въпреки че е обречен.
На другия ден впрочем изглеждаше, че състоянието му се е подобрило. Обядваха. След обяда както винаги им остана час свободно време, което прекарваха заедно и взимаха Каренин със себе си на разходка. Той очакваше този миг и обикновено отнапред започваше да подтичва около тях. Но този път, когато Тереза взе каишката и нашийника, само ги изгледа продължително и дори не помръдна. Двамата стояха прави пред него и се мъчеха (заради него, за него) да бъдат весели, за да повдигнат малко настроението му. Едва след известно време, сякаш смилил се над тях, той доприпка на три крака и се остави да му сложат нашийника.
— Тереза — обади се Томаш, — знам колко ти е опротивял фотоапаратът. Вземи го обаче днес!
Тереза го послуша. Отвори шкафа, за да изрови оттам дълбоко забутания и потънал в забвение апарат, а Томаш продължи:
— Някой ден тези снимки ще ни доставят голяма радост. Каренин беше част от нашия живот.
— Как така беше? — трепна Тереза, сякаш я бе ухапала змия. Апаратът лежеше на дъното на шкафа, но тя не се наведе. — Няма да го взема. Не искам да мисля за това, че Каренин няма да го има вече. Ето, ти говориш за него в минало време!
— Не ми се сърди — отрони Томаш.
— Не ти се сърдя — каза кротко Тереза. — И аз толкова пъти вече съм се улавяла, че мисля за него в минало време. Толкова пъти съм се скарвала на самата себе си. И точно затова няма да взема апарата.
Вървяха мълчаливо по пътя. Да не разговарят — това беше единственият начин да не мислят за Каренин в минало време. Не сваляха очи от него, бяха неотлъчно заедно. Чакаха го да се усмихне. Но той не се усмихваше, просто вървеше, и все на три крака.
— Прави го само заради нас — проговори Тереза. — Не му се искаше да излиза на разходка. Дойде само за да ни достави радост.
Това, което тя каза, беше тъжно. Но въпреки това, без дори сами да го съзнават, те бяха щастливи. Бяха щастливи, и не напук на мъката, а благодарение на мъката. Държаха се за ръце и в очите им се отразяваше една и съща картина: куцащото куче, което олицетворяваше десет години от живота им.
Повървяха още малко, когато Каренин, за тяхно голямо разочарование, спря и се обърна в посока към къщи. Нямаше как, трябваше да се връщат.
Може би същия този ден или на следващия Тереза влезе неочаквано в стаята при Томаш и го завари да чете някакво писмо. При шума от отварянето на вратата той пъхна писмото между другите писма по масата. Тереза видя това. А на излизане от стаята забеляза как Томаш крадешком пъха писмото в джоба си. Но той забрави за плика. Когато Тереза остана сама в къщата, тя го разгледа. Адресът беше написан с непознат почерк, много равен и четлив — почерк на жена, според нея.
Когато се видяха после с Томаш, тя го попита сякаш между другото дали е дошла пощата. Той отговори отрицателно и тя изпадна в отчаяние, толкова по-жестоко поради факта, че беше отвикнала от него. Не, не е решила, че Томаш има тайна любовна връзка в селото. Това е практически невъзможно. Тя е в течение на всяка негова свободна минута. Но изглежда в Прага е останала някоя жена, за която той мисли и на която държи, въпреки че тя не може да умирисва косите му със своя скут. Тереза не допуска, че Томаш ще я изостави заради тази жена, но за нея щастието, в което е живяла през последните две години, откакто са дошли на село, е осквернено от лъжата.
Преследва я старата мисъл: нейният дом не е Томаш, а Каренин. Кой ще навива стенния часовник на техните дни, когато него няма да го има?
Духом Тереза беше вече в бъдещето, в бъдещето без Каренин, и се чувстваше самотна там.