Каренин лежеше в ъгъла и скимтеше. Тереза излезе в градината. Впери поглед в тревата между две ябълкови дръвчета и си представи, че на това място ще заровят Каренин. Заби тока си в пръстта и очерта с него правоъгълник в тревата. Това беше мястото за неговия гроб.
— Но какво правиш? — попита я Томаш, който я завари да върши това, също както тя го беше заварила да чете писмото преди няколко часа.
Тереза не му отговори. Той видя, че за първи път от дълго време ръцете й се тресат. Улови ги. Тя ги издърпа рязко.
— Това гроб за Каренин ли е?
Тереза не отговори.
Мълчанието й го ядоса. Той избухна:
— Мене ме упрекваш, че мисля за него в минало време! А ти самата какво правиш? Вече си тръгнала да го погребваш!
Тя му обърна гръб и закрачи към къщата.
Томаш се прибра в своята стая и затръшна вратата.
Тереза я отвори след него и каза:
— Ти винаги си мислил само за себе си, поне сега помисли и за него. Спеше и ти го събуди. Сега пак ще скимти.
Знаеше, че е несправедлива (кучето не спеше), знаеше, че се държи като най-вулгарна жена, която иска да нарани някого и е съвсем наясно как да го направи.
Томаш влезе на пръсти в стаята, където лежеше Каренин. Но Тереза не искаше да го остави насаме с него. Приведоха се над кучето и двамата, от двете му страни. В това еднакво движение нямаше сдобряване. Напротив. Всеки от тях беше сам. Тереза със своето куче, Томаш със своето.
Боя се, че така разделени, всеки сам, ще останат с него до последния миг.
4
Защо за Тереза е толкова важна думата „идилия“?
Ние, които сме били възпитани в духа на митологията от Вехтия завет, бихме могли да кажем, че идилията е отзвук от спомена за Рая. Животът в Рая не е приличал на тичане по права линия, отвеждаща ни в неизвестността, той не е бил приключение. Движел се е в кръг от познати неща. Неговото еднообразие не е било скука, а щастие.
Докато човекът е живял на село, сред природата, заобиколен от домашни животни, в люлката на годишните времена и тяхната вечна смяна, той все още е съхранявал поне отблясък от райската идилия. Затова, когато срещна в курортния град председателя на стопанството, Тереза видя внезапно пред очите си картината на селото (селото, в което никога не бе живяла, което не познаваше) и остана запленена. Сякаш бе погледнала назад, назад към Рая.
Когато Адам се надвесил над един кладенец в Рая, той още не съзнавал, че това, което вижда, е самият той. Адам не би разбрал Тереза от момичешките й години, когато тя стоеше пред огледалото и се мъчеше да съзре през своето тяло душата си. Адам е бил като Каренин. Тереза често се забавляваше да води животното до огледалото. То не разпознаваше своя образ и реагираше с невероятно безразличие и занесеност.
Сравняването на Каренин с Адам ме навежда на мисълта, че в Рая човекът все още не е бил човек. И по-точно: все още не е бил запокитен в човешката траектория. А ние отдавна сме запокитени там и летим сред вакуума на течащото по права линия време. У нас обаче все още има една тъничка нишка, която ни свързва с далечния, забулен в мъгла Рай. Там, където Адам се надвесва над кладенеца и за разлика от Нарцис не подозира, че бледожълтото петно, което се е появило на повърхността на водата, е самият той. Жалбата по Рая е израз на стремежа на човека да не бъде човек.
Когато в детството си намираше изцапаните с менструална кръв превръзки на майка си, Тереза се погнусяваше и я мразеше, задето нямаше поне толкова срам, че да ги скрие. Но и Каренин, който беше кучка, също имаше менструация. Тя му идваше два пъти годишно и продължаваше четиринайсет дни. За да не цапа къщата, Тереза му слагаше между краката голямо парче памук и му обуваше свои стари гащи, които успяваше хитроумно да привърже към тялото му с дълга панделка. През целите четиринайсет дни видът му я разсмиваше.
Как да се обясни, че менструацията на кучето извикваше у Тереза прилив на ведра нежност, докато собствената й менструация й беше противна? Отговорът ми се струва лесен: кучето никога не е било гонено от Рая. Каренин не знае нищо за дуализма на тялото и душата и понятието „погнуса“ му е непознато. Затова на Тереза й е така добре и спокойно с него. (И затова е толкова опасно животното да бъде превърнато в machina animata, а кравата — в автомат за производство на мляко: извършвайки това превращение, човек прерязва нишката, която го е свързвала с Рая, и вече нищо не може да спре полета му през вакуума на времето, нищо не може да го утеши.)
Сред бъркотията от подобни хрумвания се откроява една богохулна мисъл, която Тереза не може да потисне: любовта, която я свързва с Каренин, е по-хубава от любовта между нея и Томаш. По-хубава, а не по-силна. Тереза не обвинява нито Томаш, нито себе си; тя не иска да твърди, че те двамата биха могли да се обичат повече. По-скоро й се струва, че двойката хора е създадена така, че любовта им е априори от по-лош вид, отколкото може да бъде (поне в оптималния случай) любовта между човека и кучето, този каприз в човешката история, по всяка вероятност непланиран от Създателя.