Любовта между човека и кучето е безкористна: Тереза не иска нищо от Каренин. Не иска дори той да я обича. Никога не си е задавала онези въпроси, които така терзаят човешките любовни двойки: „Дали ме обича?“ „Дали е обичал друга повече от мен?“ „Дали ме обича повече, отколкото аз него?“ Може би всички тези въпроси, които целят да открият любовта, да я измерят, огледат, проучат, изследват, в действителност я унищожават още в зародиш. Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.
И още нещо: Тереза беше приела Каренин такъв, какъвто си беше, тя не желаеше да го моделира по свой образ и подобие, беше се съгласила с кучешкия му мироглед, не искаше да му го отнема, не жадуваше на всяка цена да е посветена в тайните му намерения. Дресираше го не защото искаше да го преобрази (така, както мъжът иска да преобрази жена си, тя пък — него), а само от желание да го научи на един простичък език, който да им даде възможност да се разбират и да живеят заедно.
И друго: любовта и към кучето беше доброволна, никой не я караше да го обича. (Тереза пак се сеща за майка си и й става много мъчно: ако майка й беше просто една от непознатите лелки на село, може би веселата й грубиянщина щеше да и се струва дори симпатична! Ах, ако майка й беше някоя непозната жена! Тереза от дете се бе срамувала, че майка й е окупирала чертите на лицето й и е конфискувала нейното „аз“. Но най-лошото беше, че извечната повеля „Обичай баща си и майка си!“ я принуждаваше да приема тази окупация, да назовава тази агресия с името „любов“! Майка й не беше виновна за разрива им. Тереза бе скъсала с нея не защото тя бе такава, каквато беше, а защото й беше майка.)
Но което е най-важното: никой човек не може да поднесе на друг човек като дар идилията. Това може да направи само животното, защото то не е било изгонено от Рая. Любовта между човека и кучето е идилична. Не я съпътстват конфликти и сърцераздирателни сцени, тя не подлежи на развитие. Каренин бе обгърнал Тереза и Томаш със своя живот, основан на повторението, и очакваше те да му отвръщат със същото.
Ако Каренин беше човек, а не куче, отдавна да беше заявил на Тереза: „Виж какво, вече не ми е приятно да нося всяка сутрин хлебче в устата си. Не можеш ли да ми измислиш нещо ново?“ В това изречение се съдържа цялата обреченост на човешкия род. Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението.
„Да, щастието е копнеж по повторението“, казва си Тереза.
Когато председателят на стопанството след работа разхожда своя Мефистофел и срещне Тереза, никога не пропуска да каже: „Ех, госпожа Тереза! Защо ли не го познавах по-рано? Щяхме да ходим заедно по жени! Че коя жена може да устои на два нереза?“ Прасето му бе дресирано така, че след тези думи загрухтяваше. И Тереза се разсмиваше, въпреки че поне минута по-рано знаеше какво ще каже председателят. От многократното повторение вицът не изгубваше своята свежест. Точно обратното. В контекста на идилията и хуморът се подчинява на сладкия закон на повторението.
5
В сравнение с хората кучето има малко преимущества, но едно от тях е особено ценно: при кучетата евтаназията не е забранена със закон; животното има право на милосърдна смърт. Каренин все така куцукаше на три крака и прекарваше все повече време в ъгъла. Виеше от болка. Двамата съпрузи бяха на едно мнение, не бива да го оставят да се мъчи излишно. Но споделянето на този принцип не ги избавяше от тревожната неувереност: как да разпознаят мига, когато страданието е вече излишно? Как да улучат момента, когато животът вече е загубил смисъл?
Поне Томаш да не беше лекар! Тогава можеше да прехвърлят решението на трето лице. Да отидат при ветеринар и да го помолят да постави инжекция на кучето.
Толкова е страшно сам да влезеш в ролята на смъртта! Томаш дълго упорстваше, че няма да бие никаква инжекция на Каренин, а ще повика ветеринар. Но после проумя, че може да дари кучето с привилегия, недостъпна за нито един човек: смъртта да го споходи в лицето на обичаните от него създания.