Три месеца след като започнаха, Фрида каза на мъжа си, че може да отдъхне. Беше бременна. Паул искаше момиче, а Фрида — момче, така че никой от познатите им не бе изненадан, когато се роди момче.
По настояване на Фрида детето се роди вкъщи, с помощта на акушерка. Всичко мина нормално до самото раждане. Но след като детето бе извадено на бял свят, всички, събрали се около леглото останаха шокирани. Новороденото бе напълно нормално, с изключение на пениса. Членът на бебето бе огромен. Клатеше се като надут, несъразмерен придатък към невинните детски кълки.
„На баща му не е такъв“ помисли Фрида със страшна гордост.
Нарече го Тобиас, на името на един от общинските съветници, живеещ в техния квартал. Паул каза на Фрида, че той ще поеме възпитанието на момчето. Все пак, нали бащата е затова — да отгледа сина си.
Фрида слушаше с усмивка и рядко пускаше Паул близо до детето. Тя го отгледа. Направляваше го с тевтонска хватка и кадифената ръкавица нямаше място при нея. На пет години Тоби беше слабо, тънкокрако дете с хитро личице и майчините сини като незабравка очи. Тоби обожаваше майка си и копнееше за нейното одобрение. Обичаше тя да го вдига и да го слага на широките си бедра, така че да може той да притисне глава дълбоко в скута й. Но Фрида нямаше време за такива неща. Тя бе заета с прехраната на семейството. Обичаше малкия Тоби и бе убедена, че той няма да израсне слабохарактерен като баща си. Фрида искаше всичко, което Тоби прави да бъде идеално. Когато тръгна на училище, тя преглеждаше домашните му и ако имаше нещо, с което той да не може да се справи, майката казваше застрашително:
— Хайде момче, запретвай ръкави!
И стоеше над него, докато не реши задачата. Колкото по-строга бе към него, толкова повече той я обичаше. Изтръпваше при мисълта, че може да я разочарова. Наказанията й идваха светкавично, а поощренията — бавно, но тя вярваше, че това е за доброто на Тоби. От първия миг, когато взе момчето в ръце, тя знаеше, че един ден той ще бъде известен и уважаван мъж. Не беше наясно как и кога, но беше убедена, че ще стане точно така. Сякаш Бог шепнеше в ухото й. Още преди синът й да порасне толкова, че да разбира какво му казва, тя започна да приказва с него за великото му бъдеще и никога не престана. И така, още съвсем млад, Тоби заживя с убеждението, че ще стане известен, без да знае как и защо. Знаеше само, че майка му не може да греши.
Едни от най-щастливите мигове в живота на Тоби бяха, когато седеше в огромната кухня над домашните си, а майка му готвеше, изправена зад голямата старомодна печка. Оттам се разнасяха небесни ухания — на гъста черна бобена чорба с плуващи в нея цели наденици, на чинии със сочна кървавица, на картофени кюфтета с крехка кафява дантелена корица. Друг път стоеше над голямата готварска маса в средата на кухнята и месеше тесто с дебелите си здрави ръце. После ръсеше над него леки брашнени снежинки и като с магия превръщаше тестото в пай с ябълки или сливи, от който ти се пълнеше устата със слюнка. Тоби отиваше до нея, обгръщаше с ръцете си голямото тяло, а лицето му стигаше едва до кръста й. Възбуждащият мускусен женски мирис ставаше част от всички кухненски аромати и неизбликналата му сексуалност се пробуждаше дълбоко в него. В такива мигове Тоби с радост би умрял за нея. Оттук до края на живота му с миризмата на пресни ябълки в масло неминуемо идваше в съзнанието и образът на майката, ясен и жив.
Тоби бе на дванайсет години, когато един следобед при тях дойде махленската клюкарка госпожа Дъркин.
Тя бе костелива жена с палави, черни очи и неуморен език. Когато си тръгна, Тоби започна да я имитира, а майка му се заливаше от смях. Момчето като че ли за първи път я чу да се смее. От този миг нататък Тоби постоянно търсеше начини да я развесели. Правеше невероятни имитации на купувачите в месарницата, на учителите и съучениците си, а майка му гръмогласно, се смееше.
Тоби най-сетне бе открил как да спечели одобрението й.
Поиска роля в една училищна пиеса, „Нямаш сметка, Дейвид“, и получи главната. На премиерата майка му седна на първия ред, за да аплодира успеха на сина си. Тогава Фрида разбра, че Бог ще удържи обещанието си.
През 30-те, в началото на голямата депресия, кината в цялата страна опитваха всички възможни трикове, за да понапълнят празните салони. Раздаваха се храни и радиоапарати, правеха се викторини, бинго, наемаха се пианисти и се устройваха балове, на които публиката пееше.
Правеха се и конкурси за аматьори, Фрида внимателно преглеждаше кинорубриката във вестника и отбелязваше къде има такива конкурси. След това водеше Тоби, сядаше сред публиката и докато той имитираше Ал Джонсън, Джеймс Кагни и Еди Кантор, тя викаше: „Майн химел, какво талантливо момче!“ Тоби почти винаги печелеше първото място.