— Мистър Грейсън — обади се Райдър и Грейсън най-после се обърна към него. — Бих искал да тръгна за Кимбърли Хол веднага. Можете да ми разкажете за неприятностите по пътя.
— Да, милор… господарю Райдър. Веднагичка. Просто тя е… ами… това е София Статън-Гревил, нали знаете. — Той обърса челото си.
— О! — Гласът на Райдър бе деликатна смесица от ирония и презрение. — Напред, Грейсън. Приберете си езика обратно в устата, ако обичате. Събирате мухите.
Самюъл Грейсън успя да се справи с това не без известно усилие, защото въпросната жена, която в момента с помощта на един бял мъж слизаше от кобилата си, за миг бе показала покрит с коприна глезен. Мисълта, че мъжете могат да се превърнат в олигавени идиоти само от гледката на един глезен, накара Райдър да поклати глава. През живота си бе виждал толкова много женски глезени, толкова много женски крака и женски бедра и всякакви други женски неща, че засега предпочиташе чадър, който да го предпази от безжалостното слънце.
— И не ме наричай господарю. Райдър ще е напълно достатъчно.
Грейсън кимна. Той все така не откъсваше очи от своето видение.
— Не мога да разбера — по-скоро на себе си продума той, докато вървяха към двата коня. Животните стояха хрисимо, свели глави. Две черни момченца държаха поводите им. — Виждате я, виждате колко е красива, колко изящна в красотата си е тя и въпреки това не проявявате интерес.
— Тя е една жена, Грейсън. Нито повече, нито по-малко. Хайде да тръгваме.
Райдър помисли, че ще се разхълца от радост, когато Грейсън извади от някъде шапка за него. Не можеше да си представи да язди на голямо разстояние в тази жега.
— Жегата винаги ли е толкова безмилостна?
— Сега е лято — каза Грейсън. През лятото тук винаги е непоносимо. — Само ще яздим, Райдър. Както виждате, пътищата тук са почти непроходими за карета. Да… Всички джентълмени яздят. Също и много дами.
Райдър забеляза, че Грейсън се настани върху сивото си набито конче доста удобно, докато той самият възсядаше собствения си черен кон — огромен хайванин с подли очи.
— До плантацията е почти час езда. Но на запад пътят свива и продължава край водата. Ще има бриз. Освен това голямата къща е разположена на възвишение и улавя всеки полъх на вятъра, а и на сянка винаги се търпи, дори и през лятото.
— Добре — Райдър нахлупи кожената шапка с широка периферия на главата си. — Можеш да ми разкажеш какво толкова те безпокои.
И Грейсън започна. Говореше, говореше… Бръщолевеше за странни сини и жълти пушеци, които се извивали като змии към небето; за огньове, които греели с особени бели и зелени цветове; за стенания и вопли; за миризми, които идвали от самия ад, сернисти и вонливи, обявяващи пристигането на самия дявол; за дявола, който изчаквал с нападението си — било само въпрос на време. А точно предишната седмица имало пожар, запален до една барака близо до голямата къща. Синът му, Емил, и всички роби от къщата успели да угасят пламъците, преди пожарът да е причинил по-големи щети. После, точно преди три дни, едно дърво паднало и съвсем за малко не се приземило на покрива на верандата. Било много яко дърво.
— Предполагам, че на дървото не е имало следи от трион?
— Не — твърдо отвърна Грейсън. — Синът ми го огледа отблизо. Беше работа на свръхестествени сили. Дори и той престана да се противопоставя на това, дето му го разправях. — Грейсън пое дълбоко дъх. — Един от робите се закле, че видял Голямата зелена змия.
— Моля?
— Голямата зелена змия. Символизира върховното им божество.
— Чие върховно божество?
Грейсън изглеждаше истински шокиран.
— Човек забравя, че англичаните не знаят нищо за тези работи. Естествено, говоря за вуду.
— Аха. Значи вярваш, че всичко това е работа на свръхестествени сили?
— Аз съм бял. Обаче много години съм живял в Ямайка. Виждал съм неща, които в света на белите биха били безсмислени, неща, които може би не биха могли да съществуват в света на белите. Но нещата, дето стават тук, сър, са толкова странни, че навеждат на някои съмнения.
Райдър вярваше в свръхестественото не повече, отколкото в почтеността на съдържател на комарджийски вертеп. Той се смръщи, когато Грейсън се умълча.
— Прости ми, но аз не изпитвам никакви съмнения. Пушекът и странно оцветените пламъци биха могли да бъдат получени и от простото смесване на определени химикали. Зад всичко това се крие човек от плът и кръв, а не някаква си там змия. Въпросът, на който трябва да намерим отговор, е кой е той и защо го прави. И така, кой би направил това?
Но беше повече от явно, че Грейсън не бе убеден.
— Има още нещо, Райдър. След Френската революция на Хаити е имало бунт, предвождан от човек на име Дезалини. Той изклал всички бели и принудил много жреци и жрици на вуду да напуснат Хаити. Тези хора са могъщи: разпрострели са се през цяла Западна Индия, открай докрай, дори в самата Америка и заедно викат злите си духове.