Уинтън най-после пусна ръцете на Стефан и се вторачи в дланите си.
— Не. Силата още е в мен. Сигурен съм. Чувствам я. И не е само способността да лекувам, но и още нещо.
Отец Висажик вдигна вежди в недоумение.
— Какво?
Толк се намръщи.
— Не знам. Всичко това е ново за мен. Странно. Но усещам… нещо повече. Ще му трябва време да се развие. Какъв е отец Кронин и какво направи с мен?
— Уинтън, прогони мисълта, че това е нещо лошо и опасно. Случилото се е чудо. Замисли се за Хектор, детето, което си спасил. Спомни си как животът се е върнал в малкото му телце. Ние сме участници в божествена мистерия и няма да разберем значението й, докато Господ не ни позволи — каза Стефан и поиска да види Хектор.
— Още не съм готов да изляза и да се изправя пред тълпата, макар че повечето са ми колеги. Ще остана тук. Ще се върнеш ли?
— Имам неотложна работа. Но ще ти се обадя. Бъди сигурен! И ако се нуждаеш от мен, потърси ме в „Сейнт Бернадет“.
Полицаите и лаборантите още мълчаха. Отец Висажик се приближи до малкия Хектор, който седеше на коленете на майка си и щастливо ядеше шоколадов десерт.
Момченцето беше дребно за възрастта си и имаше изящни черти. Очите му бяха ясни и будни — доказателство, че не е пострадало от мозъчно увреждане, въпреки загубата на много кръв. Но още по-изумителен беше фактът, че изтеклата кръв явно се бе възстановила. Оздравяването му беше още по-невероятно от излекуването на Уинтън. Силата в ръцете на Толк беше по-голяма от тази на Брендън.
Стефан се наведе и Хектор му се усмихна.
— Как се чувстваш, момчето ми?
— Добре — срамежливо отговори детето.
— Спомняш ли си какво ти се случи?
Хектор облиза шоколада от устните си и поклати глава. Отец Висажик погледна госпожа Мендоса.
— Наистина ли не си спомня…
— Не — прекъсна го тя. — Господ е взел спомена му, отче.
— Католичка ли сте?
— Да, отче — отговори госпожа Мендоса и се прекръсти със свободната си ръка.
— Повикайте отец Найло и му обяснете какво се е случило. Кажете му, че се е наложило да тръгна, но после ще разговарям с него. Предайте му, че имам да му казвам много неща и това, което вижда тук, не е всичко.
Господин Мендоса забърза към телефона.
— Направихте ли снимки на прерязаното гърло на момченцето? — обърна се Стефан към един от детективите.
— Да. Обичайната процедура — отговори детективът, после нервно се засмя. — Но какви ги говоря? В случая няма нищо обичайно.
— Бих искал да имате доказателства, че това наистина е станало. Защото мисля, че белегът скоро ще изчезне. Може ли да докосна гърлото ти, Хектор?
Детето кимна.
Отец Висажик докосна с треперещи пръсти зачервената тъкан. Пулсът в сънната артерия беше силен и сърцето на Стефан подскочи, когато почувства чудото на живота. Смъртта бе претърпяла поражение и отец Висажик вярваше, че е бил привилегирован да стане свидетел на изпълнението на обещанието, коренящо се в съществуването на църквата — смъртта няма да пребъде и ще ти бъде даден вечен живот. В очите му бликнаха сълзи.
— Какво означават тези неща, отче? — попита един от полицаите. — Чух ви да казвате на госпожа Мендоса, че това не е всичко. Какво става?
Отец Висажик се обърна към присъстващите и в лицата им видя копнеж да вярват — не точно в католицизма или християнството, а в нещо по-голямо, хубаво и чисто от човешката раса, силно стремление за духовно извисяване.
— Какво означава всичко това, отче? — повтори друг полицай.
— Нещо става — отговори Стефан. — Тук и другаде. Нещо велико и прекрасно. Не мога да ви кажа какво точно означава оздравяването на детето, но мисля, че станахме свидетели на Божия намеса. Погледнете Хектор и си спомнете обещанието на Господ. „И смърт не ще има вече; нито ще има вече жалене, ни плач, ни болка: защото тези неща преминаха.“9 Дълбоко в душата си вярвам в това. А сега, трябва да тръгвам. Имам неотложна работа.
За негова изненада, макар че обяснението му беше мъгляво, полицаите му направиха път да мине и не го задържаха, вероятно защото чудото с Хектор не беше неясно, а факт, който бяха видели с очите си. Но докато отец Висажик вървеше, някои протегнаха ръце да го докоснат — не от религиозно чувство, а от емоционална съпричастност. Той също изпита желание да ги докосне, за да сподели чувството си за човешка общност и убедеността си, че са предопределени за величава съдба.
В Бостън беше десет часът сутринта. Александър Кристофсън, бивш сенатор в Конгреса на Съединените щати, посланик във Великобритания и директор на ЦРУ, четеше сутрешния вестник, когато се обади брат му Филип, продавач на антики в Гринич, Кънектикът. В продължение на пет минути двамата бъбриха за дребни неща.