— Но господине — каза Лена, видимо смутена, — нима тази работа е толкова бърза? Парите не ми трябват!
— Въпреки всичко ви моля да ги вземете. Дълговете потискат.
— Мислех си, че ще ви виждаме по-често у нас…
— За съжаление моята работа ми оставя малко свободно време и навярно няма да мога скоро…
Той посочи към заложната разписка в ръката й и продължи:
— Госпожице Розенбаум, бъдете така добра да ми върнете верижката!
— Нали ти прибра и заключи златната верижка? — обърна се тя към баща си.
— Тя си е все още там, дето я сложих, в чекмеджето на пулта… Ето я, господин Бертрам!
Рихард леко отвори опаковката и хвърли бегъл поглед на верижката.
— Да, тя е! Приемете най-сърдечните ми благодарности!
От заложната къща той отиде на гроба на своя пастрок. Нищо не си спомняше за погребението и не знаеше къде да търси гроба. В администрацията на гробищата получи необходимите сведения и малко по-късно застана пред надгробната могила, където почиваше човекът, който му беше като истински баща.
Странни мисли го развълнуваха, мисли, които и преди, докато с право наричаше шивача Бертрам свой баща, го занимаваха, макар и не с такава настойчивост. Кои ли бяха неговите родители? В случай че верижката с инициалите Р и X, както и със странните орнаменти по медальона действително принадлежеше на родителите му, то тогава той е роден в много добро и заможно семейство. Но как тогава се беше озовал в приюта за намерени деца? Дали по някаква причина родителите му още като невръстно и невинно дете са се отказали от него? Но цялото му същество се бунтуваше срещу подобна мисъл. Или пък го бяха загубили? Или е пречил на някого, който е имал изгода от изчезването му?
Дълго си блъска главата над тези въпроси. Едва когато потрепери от студ, Рихард се отърси от дълбоките размисли. Със странна смесица от болка и щастливо чувство тръгна обратно към Зигесщрасе, където беше новият му дом.
Там завари Ван Зом, който го очакваше. Князът го посрещна с поглед, изпълнен с напрегнато любопитство. Най-благоразумно го посъветва да не губи нито ден, а час по-скоро да си върне скъпоценната златна верижка.
— Ето я! — каза Рихард и сложи бижуто на масата.
— Ще ми разрешите да й хвърля един поглед, нали? — попита Непознатия от Индия.
Взе верижката в ръка, внимателно я разгледа и изведнъж се стъписа.
— Наистина ли това бижу е ваше?
— Разбира се. Намерили са я при мен и…
— Не, не — прекъсна го князът, — нямах това предвид. Исках да попитам дали вашата верижка не е подменена с друга от Розенбаум.
Рихард се изплаши. Той попита Ван Зом как е стигнал до това предположение. Та нали Непознатия от Индия изобщо не беше виждал верижката. Младежът припряно взе бижуто от ръката на своя благодетел, приближи я към светлината и също се стъписа.
— Това… това…
— Е?
— Това не е моята верижка. Толкова съм я разглеждал внимателно в часове на размисъл, че сега съвсем ясно забелязвам разликата — естествено, след като ме накарахте да я огледам по-подробно.
— И каква е тази разлика?
— Ами няколко са. Ей тук гравираните листенца изглеждаха по-иначе, „Р“-то и „Х“-то бяха значително по-малки от тези, а и винетките не са същите.
— Моля ви — намеси се Ван Зом, — моля ви, опишете ми точно как беше украсена вашата верижка!
Рихард изпълни желанието му, доколкото му беше възможно. Направи го без да вдига поглед от златния предмет, и то е такова старание, че не забеляза припламналите искри в очите на Ван Зом. Впрочем Непознатия от Индия успя да се овладее.
— Тъй, тъй — невъзмутимо каза той, след като младежът млъкна. — А при случай бихте ли могли да се закълнете във верността на думите си?
— Бих могъл — без колебание го увери Рихард.
— Тогава дайте ми моля за кратко време това бижу!
— Ето го. Мога ли да попитам, какво мислите да правите с него?
Очевидно надушвате някаква измама. Да не би да се каните да отидете в полицията и…
— Не. Искам да отида при Розенбаум.
— И да го заставите да ви даде обяснения? Нищо няма да ви каже.
— Старият евреин ще отрича. Очаквам го.
— А на мен цялата работа ми е много неприятна. Семейството на Розенбаум се държа приятелски с мен. Дадоха ми назаем пари…
— Срещу много добра гаранция. — … а дъщеря им дори ме покани на вечеря.
— И това си е имало причина. Но все пак заради поведението им към вас, съм склонен на снизхождение, ала само при условие, че старият мошеник не прояви прекалено твърдоглавство.
— Не мога да ви попреча да отидете.
— И не бива. В случая на карта е заложено много повече, отколкото подозирате. Почакайте ме тук! Ще ви осведомя какво е станало, колкото е възможно по-скоро.