Князът тръгна, но не към заложната къща, а най-напред отиде в жилището на Улрике фон Хелфенщайн. Там той проведе продължителен и оживен разговор със своята съюзничка, в който значителна роля играеха златната верижка и медальонът. Стана дума за Франц фон Хелфенщайн, Капитана, както и и за двамата Волф в планината. Когато Ван Зом се сбогува с Улрике, тя остана в стаята си силно развълнувана.
После князът се отправи към собственото си жилище, където побърза да си сложи една от своите маскировки. Неузнаваем дори и за близък познат, той напусна дома си. Най-напред направи посещение на собственика на заложната къща на улица Васерщрасе. Верижката беше на сигурно място в джоба на кожуха му.
На неговото почукване вратата му отвори жената на вехтошаря и го попита:
— Какво желаете?
— Тук ли е господин Розенбаум? — отвърна й с въпрос Непознатия от Индия.
— Мога ли да попитам какво иска господинът от него?
— Аз съм колекционер на антикварни предмети и купувам стари монети, бижута и накити.
— Влезте!
— Значи вашият мъж си е у дома?
— Щом става дума за сделка с истински бижута и накити, той винаги си е у дома — изкиска се тя многозначително. — Елате!
Заведе непознатия в задната стая при Розенбаум. Предрешеният Ван Зом купи няколко по-дребни предмета, но поиска да му покажат други неща, за да спечели време.
— Навярно господинът не е от този град, а? — осведоми се вехтошарят. — Говорите като чужденец.
— Швед съм — кратко заяви Ван Зом.
— Имате големи познания за скъпоценни камъни, перли и монети. Да не би по професия да сте изследовател на стари книги, оръжия и накити?
— Не, само любител.
— Тогава всъщност работите нещо друго, нали?
— Разбира се. Управител съм. На именията на един страшно богат шведски барон.
Евреинът подскочи изпълнен с респект, защото той беше от хората, на които друго не внушаваше уважение освен парите.
— Не бях чувал, че в Швеция имало толкоз богати земевладелци — рече той.
— О, там има такива земевладелци, както и в Русия или в Унгария! Моят господар притежава земи, големи колкото цяло княжество. Жалко само че след време богатствата му ще се влеят в държавната хазна!
— Хиляди пъти вай! Тези безбожно много пари! И защо?
— Понеже родът ще престане да съществува.
— Баронът няма ли деца?
— Има само един син, но той е безследно изчезнал.
— Изчезнал ли? — учудено каза Розенбаум, който без да подозира каквото и да било беше готов да налапа въдицата с опасната стръв.
— За съжаление! Момчето е било отвлечено.
— Отвлечено? Велики Боже! Но тогаз значи още може да се намери! Едно човешко същество не може да изчезне току тъй безследно, като малко кученце или коте!
— Така е, но въпреки всичко оттогава изминаха двайсет години, а всички издирвания останаха напразни.
— Двайсет години! Наистина дълго време! — обади се старият евреин, увлечен от измислената история на непознатия. — Че нима не са търсили из цяла Швеция?
— Там ли? Там изобщо не са търсили.
— Изобщо ли? Не са търсили отвлечено дете, което е щяло да донесе на онзи, дето го намери, награда от хиляда марки, от пет хиляди марки, а може би дори и…
— Детето не е било отвлечено от Швеция, а по време на едно пътуване през Германия. По онова време баронът бил спрял в малко селище, недалеч от този град.
Старият евреин зяпна с уста.
— Мога ли да запитам, к’во име имаше момчето?
— Разбира се. Роберт фон Холмстрьом.
— Роберт! Роберт фон Холмстрьом! Туй е „Р“-то и „Х“-то на медальона!… Боже Господи на всички праотци!
— Какво има? Какво ви е?
— Нищо! Съвсем нищо! Исках само да кажа, че таз’ история е много интересна. А кой го е отвлякъл?
— Бавачката посегнала на някои скъпоценности на господарката и е трябвало да бъде уволнена. И за да си отмъсти, тя взела че отвлякла малкото момченце.
— Господи Саваоте! Колко зла персона! Че толкоз ли не е имало нещичко, за което да се хванат и да издирят изчезналото дете?
— О, имало е! Малкият е носел на врата си златна верижка с инициали. Нея търсихме. Ала напразно. Баронът даже внесе в Шведската банка значителна, сума като награда.
— Значителна сума ли?
— Да. Десет хиляди марки.
— Боже справедливи! И кой ще я получи? — Онзи, който ни посочи някаква следа, кякаква истинска следа.
— Десет хи… — благоговейно повтори Соломон Розенбаум, ала от страхопочитание думата заседна в устат му.
— …хиляди! — допълни жена му, която свряна в един ъгъл, слушаше целия разговор.
— Златна верижка ли споменахте, господине?
— Защо питате тъй настоятелно за нея?. — Махна с ръка мнимия швед. — Та тази истории се е случила преди цели двайсет години и никога няма да се узнае къде е момчето и дали изобщо е живо.