Евреинът енергично размаха и двете си ръце.
— Не изказвайте таквоз нещо тъй лековато. Десет хиляди марки са си десет хиляди марки, а една златна верижка си е златна верижка!
— Ах, какво ли значение има драги! — засмя се Ван Зом. — По-добре ми покажете още нещо от вашите съкровища!
Разсеяно старият вехтошар измъкна няколко кутии и малки касетки и ги постави на масата.
— Не мога да не ви отправя сериозни укори, господине — недоволно промърмори той, докато пръстите му силно трепереха, — хората си отиват. Те се раждат и ги погребват. Но златото и скъпоценните камъни остават. А дори и след хиляда години може да се издири златна верижка. Та к’во са всъщност някакви си двайсетина годинки? Ами как изглеждаше тя?
— Бавачката ли? Наистина не знам!
— Ах, к’во ли ме интересува оназ’ непочтена фуста! Имам предвид верижката!
— Тънка, чиста старогерманска изработка. На нея имало медальон, украсен със сложни, доста богати винетки, вляво от които е било гравирано едно „Р“, а вдясно — едно „X“.
— Едно „Р“ и едно „X“ ли?
— Да, „Р“ и „Х“.
Жената отвори уста, обаче Розенбаум побърза да й се сопне:
— Мълчи старо! Туй е само моя работа. Размърдаш ли си езика, и започваш да дрънкаш глупости. А тук става дума за десет… — …хиляди марки! — изпищя тя.
— Струва ми се — каза непознатият, — че проявявате необикновен интерес към тъжната семейна история на рода Холмстрьом. Да е стигала до ушите вй вест за някакво намерено дете — при вашата професия? Та детето е изчезнало безследно нейде по тези места. Не е изключено…
— Не, господине — бързо го прекъсна евреинът, защото видя, че жена му пак се канеше да си отвори устата. — Не, съвсем наскоро обаче купих за моята щерка Лена няколко накита със старогерманска изработка. Ей тъй, между другото, от някакъв най-обикновен човек. Сред тях има една верижка с медальон. Ама на нас често ни се случва таквиз бижута да ни минават през ръцете. Ала десет хиляди марки, господине! Ще ида да я доведа, щерката Лена!
Розенбаум се втурна през ниската врата, затича се нагоре по стълбите и осведоми дъщеря си.
Девойката впери в стария искрящите си очи и извика:
— Не, тате! Не давам верижката!
— Не бъди глупава, дъще, живот мой!
— Вече ти казах, тате: щом Рихард Бортрам ме отблъсква, тогава и няма да си възвърне аристократичното потекло. Виждаш колко умно направихме, като набързо дадохме на твоя майстор-златар да направи копие на верижката, на което обаче не са възпроизведени съвсем точно гравираните украшения и инициали. Не, Лена Розенбаум знае какво дължи сама на себе си!
— Но туй ще струва на баща ти цели десет хиляди марки!
— Я не вярвай на тези глупави фантасмагории! Преди няколко часа Рихард Бертрам дойде да си вземе верижката, а ето че сега ни идва този човек от Швеция! Нима не виждаш тук връзката?
— Имаш основание, Лена! — кимна старият. — Ама ако наистина е тъй, тогаз биха могли да ни изпратят и полиция, та да претърсят къщата! По-добре е да покажем верижката на господина.
— Хубаво! Но искам и аз да присъствам. Няма да я изпусна от ръцете си!
— Тогаз слизай бързо с мен!
Възбудено и припряно той заслиза надолу по стъпалата, докато дъщеря му го следваше размисляйки, бавно и невъзмутимо, като здраво стискаше в ръка кутийката с бижуто.
— Туй е Лена, мойта дъщеря! — представи Розенбаум момичето.
Посетителят учтиво се поклони. Той едва не се изплаши от бледото лице на Лена, изпито от душевни терзания.
— Много сте любезна, госпожице. Вашият баща сигурно вече ви е разказал, че много обичам старите златни накити. Той искаше да ми покаже една верижка, която наскоро ви е подарил, защото, предполагам вече знаете, че става въпрос за десет хи… — …хиляди марки! — за трети път изстреля госпожа Розенбаум тези думи.
Очевидно десетте хиляди марки оказаха въздействие и върху Лена.
— Ще видите верижката — рече тя, — но само при едно условие: няма да я докосвате! Тя си остава наша собственост!
— Но нали сте я купили?
— Разбира се.
— Значи ви принадлежи! Не, аз ви моля само да ми разрешите да й хвърля един поглед.
Лена сложи верижката върху масата, но без пръстите й да изпускат двата й края.
Непознатият се приближи и я разгледа. Веднага всичко му стана ясно. В никакъв случай Соломон Розенбаум не беше придобил този накит по законен път. Това беше истинската верижка, която преди известно време Рихард Бертрам беше оставил в магазина на евреина като заложна вещ. По причини, които в момента Ван Зом все още не знаеше, те я бяха подменили с фалшификат, който бяха върнали на нищо неподозиращия поет.