Особено две обстоятелства караха княза сериозно да се замисли. Първо, че фалшификатът е бил изработен толкова бързо. Сигурно е бил поръчан светкавично, а по това можеше да се направи важно заключение за преследваната цел. Второ, че тъкмо винетките по медальона на верижката са били променени. При правилно разчитане и тълкуване се разбира, че те представляват стилизиран семеен гроб с едно „ф“ по средата и всъщност още на времето това е било достатъчно ясно указание за управителя на приюта за намерени деца за произхода на подхвърления Рихард Бертрам. Близко до ума беше и заключението, че Розенбаумови знаеха всичко това и че имаха намерение да не позволят на младия поет да проникне в тайната на потеклото си.
Оттук до пълното разгадаване на истинското положение на нещата имаше само една крачка за човек с проницателността на Ван Зом. В случая движеща сила се явяваше любовта. Лена, дъщерята на евреина, обичаше поета и искаше той завинаги да е неин. Не искаше да го изгуби чрез разкриването на истинското му име. А това непременно щеше да стане, ако Рихард знаеше онова, което неговият покровител подозираше и което бе потвърдено при беглия оглед на истинската верижка — винетките върху медальона представляваха в стилизиран вид герба на рода фон Хелфенщайн, поради което беше лесно от пръв поглед да се разгадае смисъла им като цяло. Между красиво извитите линии бе поставено едно „Ф“, а „Р“-то и „Х“-то отляво и отдясно загатваха името на намереното дете — Роберт фон Хелфенщайн.
— Е, какво ще кажете? — попита Лена, прекъсвайки бързо гонещите се мисли на княза.
— Бога ми! — възкликна мнимият управител, като мигновено се овладя. — Та това е верижката на Холмстрьомови! Няма съмнение, скъпа госпожице! Много добре съм запомнил рисунката от албума със семейните бижута и преди всичко изображението на герба е съвсем точно… Това е тя!
Госпожа Розенбаум отново отвори уста, но този път сама я затвори. И старият лихвар също не бе в състояние да проговори. Изглежда шве-дът се бореше с вълнението си. Лена продължаваше здраво да държи в ръцете си краищата на верижката. Тя притвори очи и стисна устни.
— Тя е! — повтори непознатият след кратка пауза. — Моля, кажете ми, от кого я купихте?
— Това е наша тайна! — енергично отвърна девойката. — Вие никога няма да…
С трескава бързина тя притисна накита към гърдите си. Ван Зом махна пренебрежително с ръка и каза:
— Но моля ви, скъпа госпожице! Изобщо не мисля да ви отнемам вашата собственост, стига само наистина да имате право да я задържите. Нека си поговорим спокойно! Още веднъж ви моля най-учтиво да ми отговорите на въпроса: от кого купихте верижката?
— Това не ви засяга? — ядно изфуча тя. Ван Зом се усмихна.
— Мисля, че все пак ме засяга! И ако откажете да ми дадете сведенията, за които ви моля, мой дълг е да се допитам до онзи човек, чиято собственост всъщност е верижката!
— Господи Аврааме! — изкрещя Соломон Розенбаум. — Искате да уведомите барон фон Холмстрьом?
— Не.
— Амче кой тогава?
— Някой си Рихард Бертрам!
Госпожа Розенбаум ужасено отхвърли глава и избухна в жлъчен смях.
— Отидоха, та се не видяха десетте хиляди марки! Ха-ха-ха-ха!… О, ти овча главо!
— К’во? Господин Рихард Бертрам е изчезналият син на семейство Холмстрьом? Как се радвам заради тоз’ добър клет бедняк! Само ме е страх, че не е истина. Та нали господин Бертрам си получи обратно верижката!
— Един фалшификат, добри ми човече!
— К’ва лъжа! Соломон Розенбаум има пари и състояние! За какво му е да подменя златната верижка на един голтак, за да спечели някакви си сто и петдесет, пък дори и хиляда марки.
— Той ще даде показания под клетва!
— Десет хиляди марки! — изпищя старата.
— Господи Аврааме, как може да има толкоз низко паднали хора! — завайка се старият мошеник. — Да положат лъжлива клетва само заради най-обикновена верижка!
Непознатият посегна към шапката си.
— Щом се държите по този начин, ще трябва да си вървя. Ще поискам от полицията да разпитат в приюта, където навремето е бил настанен малкият Рихард Бертрам. Там непременно има описание на верижката и медальона в документите по приемането на момчето, защото така го изисква законът.
За секунди в стаята настана тишина. Чуваше се само тихото хленчене на старата. После Ван Зом продължи:
— Преди това ми се иска още веднъж да ви посъветвам — да се разберем с добро, не държа да бъдете наказани. Не допускайте да се стигне дотам! Тръгне ли веднъж цялата работа да се разнищва от съдилищата, тогава не ви мърда дългогодишният затвор!