— Господи на моите деди! Затвор! Ужасеният Розенбаум плесна ръце.
— Във вериги и окови! — изпищя старата.
— Затвор! — промърмори като на себе си и Лена.
— И не само това. Рихард Бертрам ви желае доброто. Веднъж, когато е бил в беда, вие сте се отнесли дружелюбно към него. Той не го е забравил и затова е настроен приятелски към вас. И досега предполага, че верижките са объркани съвсем неволно. Но ако продължите да отричате, тогава… тогава ще му е много жал за вас.
— Много жал! — прошепна Лена.
Лицето й ясно издаваше вътрешната борба, която бушуваше в душата й. Борба между любовта и омразата. Най-сетне тя се сепна така, като че бе взела бързо и енергично решение.
— Наистина ли ще му е жал за нас?
— Да, разбира се. И ми се струва — с тих глас добави Ван Зом, — че най-вече ще му е жал тъкмо за вас, госпожице Розенбаум.
Изричайки тези думи, князът добре съзнаваше какво прави. Той знаеше, че така подхранва в Лена Розенбаум надежди, които действителността неизбежно щеше да направи на пух и прах. Но той вярваше, че поема тази отговорност пред съвестта си, защото кое всъщност бе за Розенбаумови по-безсърдечно и по-безцеремонно — ако с помощта на малка измама изтръгне от ръцете им верижката, която те бяха присвоили чрез грубо мошеничество, за да попречат на Рихард да заеме полагаемото му се място в живота, или пък ако направо отиде в полицията да направи донесение и поиска Розенбаумови да бъдат арестувани? Определено по-малко жестока и по-човешка беше измамата, хитростта. Трета възможност нямаше.
И така, той спокойно зачака отговора на Лена, като не откъсваше от нея поглед.
Князът добре разбираше какво става в нейната душа. Тя премисляше кое ще е по-изгодно за нея. Очевидно вече я бяха прозряли. Мъжът, когото искаше да спечели не само заради самия него, но и заради името и положението му в обществото, заплашваше да й се изплъзне. Оставаше й една възможност да постигне целта си. Ако постъпи привидно великодушно и безкористно, може би отново ще спечели благодарността на този младеж с нежна душа и дълбока чувственост.
Осъзнавайки всичко това, Лена реши да действа:
— Ето! — каза тя. — Нека си получи верижката!
— Хиляди пъти вай! — развика се старият евреин. — Верижката! Тя поклати глава в отговор на протестите му и подаде накита на Ван Зом.
— Тя е негова собственост. Нека я получи заедно с нашето свидетелство, че действително му принадлежи.
— Благодаря ви — простичко отвърна Ван Зом и се поклони, за да не му се налага да й подава ръка. После побърза да напусне заложната къща на евреина, без да обръща внимание на виковете на стария, че трябвало да му върнат фалшивата златна верижка.
18. ГРОБАРЯТ ПРАЗНУВА РОЖДЕНИЯ СИ ДЕН
По покрития с дълбок сняг път, който водеше от гарата към селото Хелфенщайн, с весел звън на звънчетата се носеше шейна, теглена от два коня. Единият от пътниците, седнали в нея, беше як широкоплещест момък, чиято ръка държеше юздите, а другият така се беше увил в одеяла и кожи, че от него не се виждаше друго освен чифт сини очи, които гледаха в далечината замислено и меланхолично.
Изглежда целта им не беше самото село Хелфенщайн, защото шейната се плъзна покрай къщите му, без да спира. Тук-там иззад заскрежените прозорци се показаха любопитни лица, за да огледат пътниците. Иначе никой не се заинтересува от шейната. Сякаш режещият студ бе сковал всякакъв живот. Дори в ковачницата, където обикновено по всяко време беше оживено, всичко изглеждаше замряло. Огънят беше угаснал. Като че ли цялото село се беше смръзнало. Само тънките струйки дим, които тук-там се издигаха над комините, показваха, че под дебелите снежни козирки на ниските стрехи обитават живи същества.
Извън селото, там където полузасипана от снега пътека водеше нагоре към гробището, шейната спря. Якият момък изскочи и започна да духа вкочанените си от студ ръце. После помогна на затрупания с одеяла и кожи пътник да слезе, който се оказа дама, облечена в градски дрехи, а най-сетне изпод седалката измъкна и венец цветя. Без да каже дума, той нарами венеца и тежко нагази в дълбокия сняг нагоре по хълма пред непознатата жена.
Спря пред желязната решетъчна врата.
— Това е всичко. Благодаря ви — каза дамата. — Върнете се с шейната в селото и си поръчайте нещо топло! Не забравяйте да се погрижите и за конете!
— Ами вие, милостива госпожице? Няма ли да е по-добре да ви чакам долу на пътя с шейната? Дълбокият сняг…
— Не се безпокойте за мен! — с дружелюбен тон го прекъсна тя. — Обратният път до гостилницата не е кой знае колко дълъг, а аз съм добра пешеходка. Моля ви, дайте ми сега венеца!