Като хвърли още един разтревожен поглед към дългите проточили се преспи, които почти бяха затрупали целия път, мъжът си тръгна.
Жената бутна вратата на гробището и влезе в него. Вървейки покрай ограждащия зид, тя си проби път през високия сняг до малък параклис, чиято открита страна беше препречена от желязна решетка. Върху срещуположната стена се виждаше издълбан в стената позлатен кръст, а над него с черни букви личеше надписът: „Семейна гробница на фон Хелфенщайн“, По страничните стени бяха изписани имената на онези, които спяха вечния си сън под широката мраморна плоча.
Посетителката, Улрике фон Хелфенщайн, извади един ключ и отвори решетката, влезе вътре и избута настрани няколкото увях-нали венци, които лежаха на пода. После внимателно положи свежия венец, пооправи отделни цветчета, изправи се и молитвено сключи ръце.
Дълго стоя така неподвижна като мраморна статуя. Мислите й полетяха към нейната покойна майка, благодарение на която младостта й бе протекла слънчево, весело и безгрижно. Спомни си за своя баща, чиято ужасяваща кончина и до ден-днешен бе останала без възмездие. Спомни си за малкото си братче, чиито овъглени тленни останки почиваха там отдолу в един миниатюрен ковчег.
След това мислите й се пренесоха в града при онзи млад човек, който притежаваше златната верижка на рода Хелфенщайн. Ван Зом й беше разказал всичко, накрая беше добавил невероятно дръзките предположения и беше събудил в нея неочаквана надежда. В главата й беше назрял план да дойде тук и да се опита да разбере дали действително имаха основание подозренията на княза, че навремето, преди цели двайсет години, редом с всичките други престъпления е била извършена и една чудовищна измама.
Но докато траеше продължителното пътуване към целта, в нея се прокраднаха едно подир друго различни съмнения, които направиха на пух и прах романтичните й надежди, и когато влакът спря на последната гара, в гърдите й се загнезди леденостудено съмнение, леденостудено като всичко наоколо. Но вече и без друго се намираше при своята цел, а тя не беше човек, който зарязва недовършена веднъж започнатата работа.
— Ха, ами кого виждат тук моите стари очи?… Възможно ли е?
Милостивата госпожица фон Хелфенщайн тук? И то в този кучешки студ? Да, да!
До нея стоеше старче, което изглежда бе направило седемдесет лазарника. Тя веднага го позна. Това беше гробарят, когото помнеха не едно и две поколения, и през което дълго време той непрекъснато изпълняваше не особено тежката си служба в Хелфенщайн. Неговият дом се намираше от другата страна на гробището.
— Ти ли си, Зебалдус? — отвърна Улрике, подавайки му ръка. — Но не, не бива повече да се обръщам към теб на „ти“. Така беше само навремето, в моето детство, и малко след това.
— Не, недейте! — възпротиви се старецът. — Нека си остане така, както си беше на времето! Говорете ми пак на „ти“! Добре ми става да чувам този глас и това „ти“ от онези минали години! Да, да!
— Тогава нека бъде както преди, драги Зебалдус!
— Благодаря! Бях се загледал през прозореца си насам и видях, че някой стои в гробницата. Естествено трябваше да разбера кой е дошъл. Ах, та кой би помислил, че отново ще видя вашето мило лице! То изобщо не е остаряло! Същото си е, както някога… тъй красиво и тъй свежо… и толкоз мило, да, да!
— Зебалдус, Зебалдус! — усмихнато го заплаши тя с пръст. — Досега не знаех, че можеш да ухажваш жените също като вятърничавите градски контета!
— О, от един старец можете да чуете подобни думи — подсмихна се той. — Ах, какви хубави времена бяха това, когато вашият покоен баща бе все още жив! Много по-хубави от сегашните, при новите господари, които не се интересуват от Хелфенщайн! Да, да!
— Не си отвикнал от твоето предишно добряшко „да, да!“ — усмихнато каза Улрике.
— Да, да — кимна Зебалдус, който не се оставяше лесно да бъде отклонен от спомените си. — Като си помисля само за вашата майка, която бе тъй добра към нас! И никак не беше горделива… но, Боже мой, госпожице Улрике — внезапно се прекъсна той — та вие треперите от студ, а аз глупакът съм застанал тук и дрънкам неща, които вие и без друго знаете! Да, да!
Улрике се гушеше в коженото си палто и зъзнеше.
— Няма нищо — рече тя. — Но по-добре е, ако вляза в странноприемницата. Чувствам нужда да изпия нещо горещо.
Старецът замислено сведе поглед към мокрите й обувки.
— Ами ако пипнете някоя настинка? Ах, с такова удоволствие бих… тъй ми се иска… ако нямате нищо против…
Той се запъна и млъкна. Струваше му се дръзко да изговори предложението си и да покани някогашната господарка в малката си къщурка.