— Хайде, изплюй камъчето! — насърчи го тя.
— Може да ви се види нахално.
— Глупости, Зебалдус! Та нали те познавам толкова отдавна и знам, че каквото и да кажеш, ще е от добро сърце.
— Е, ами… исках да ви поканя на чаша горещо кафе — изтърси той най-сетне предложението си. — Същевременно бихте могли да изсушите и мокрите си обувки. Да, да!
— Не ми се иска да притеснявам твоята добра жена.
— Моята старица ще се побърка от радост, а чаша кафе винаги можем да предложим. Само тръгвайте веднага с мен, защото и без друго е вече време за кафе! Да, да!
Без да изчака отговор, Зебалдус й обърна гръб и заситни към къщурката си. Доволната Улрике го последва усмихната.
— Жено! Я ела да видиш кого ти водя! — извика старецът и със замах отвори вратата на стаята, която служеше едновременно като кухня и всекидневна. — Веднага свари по едно кафе! Да, да.
В радостната си изненада жената плесна с ръце, избърбори някакъв объркан поздрав и започна енергично да шета. Улрике седна зад масата на старото канапе и си събу обувките, които после поставиха над огнището, за да изсъхнат. След това Зебалдус седна до нея и изрази учудването си, че госпожицата се е наканила да посети гробницата на близките си посред зима.
— Беше внезапно хрумване — каза тя. — И самата аз не знам какво ме прихвана. Изведнъж се почувствах самотна и изоставена и ме обзе копнеж по моите непрежалими покойници, веднага тръгнах на път за насам.
— Да, да — кимна старчето. — Има такива настроения. Вие бяхте толкова млада, когато ви сполетя онова голямо нещастие. Всичко си спомням добре, сякаш се е случило вчера. Да, да!
— Двайсет години са твърде дълго време, драги Зебалдус. Обикновено избледняват спомените за едно или друго нещастие, особено ако е засегнало други хора.
— Не бива да твърдите подобно нещо — енергично възрази старецът. — Мога да ви кажа, че всички добри хора от селото най-искрено ви съчувстваха за вашето нещастие. И до ден-днешен говорят за това. Да, да! А аз… е, за себе си няма да споменавам, ама дори и да не обичах предишните си господари, пак никога нямаше да забравя онзи ден.
— И защо?
— По простата причина, че онова нещастие се случи точно на рождения ми ден.
— Е, в такъв случай ви разбирам! — усмихна се Улрике. — Рожденият ден е важно събитие в живота!
— Особено за нас, дето живеем на село. Виждате ли, ние обикновените хорица имаме много малко празници и зададе ли се някой от тях, то трябва тържествено да се отпразнува. Аз например не мога да си представя рожден ден без кейк. Няма ли кейк, целият рожден ден да върви по дяволите! Да, да! Та и на онзи знаменателен ден пак имаше кейк. И този път той беше по-голям от обикновено… заради гостите. Тук у дома бяха дошли ковачът и неговият син. Да, да!
Изненаданата Улрике наостри слух. Двамата ковачи! Старият Зебалдус имаше предвид двамата Волф, баща и син, които преди време Ван Зом беше следил заради Капитана, но всичко си остана без резултат, понеже явно бе попаднал на погрешна следа. Но като се има предвид по-нататъшния развой на нещата, може да се каже, че онази стъпка не е била чак толкова безсмислена, както изглеждаше отначало. Малко по-късно дори в княза се породиха нови предположения за забулените в мрак събития от миналото, за него се оказаха добре дошли сведенията, които беше събрал за двамата Волф. А сигурно е, че за Ван Зом е много важно, ако Улрике успее да му съобщи нещо ново за поведението на двамата Волф в онази злощастна нощ преди двайсет години. Може би ще събере нови сведения, без това да бие на очи, тъкмо тук, при това посещение в Хелфенщайн, за което князът нищо не знаеше.
Добродушно усмихната, тя бе слушала до този миг бърборенето на стареца и от време на време му отговаряше, без да се чувства особено увлечена в разговора. Но ето че сега интересът й се събуди и тя зададе следващия си въпрос поне външно също тъй спокойно, ала зачака отговора му с напрежение.
— А тези двамата твои близки приятели ли са?
— Не сме кой знае какви приятели — отвърна Зебалдус. — Но нашия син Карл ми беше изпратил писмо за рождения ден и понеже тъкмо тогава очите ми бяха болнави и буквите танцуваха пред носа ми като облак комари, а пък жена ми не е посветена в изкуството на четенето, ние поканихме на гости ковача, който е кръстник на нашия Карл. Искахме да празнува заедно с нас рождения ден и да ни прочете писмото. И понеже при подобни случаи обикновено правим някога игра на карти, за която двама души не стигат, поканихме и сина му. Да, да!
— И играхте през целия ден и цялата нощ, а?