— А какво ще прави ваша светлост сега? — осведоми се неговият доверен помощник.
— Ще тръгна преди всички други за Хелфенщайн.
— Пеша в този сняг?
— Да!
О, колко много се радваше Ван Зом на тази разходка! Първо мина покрай старото лесничейство, където Герхард Бург беше прекарал младежките си години. Пред погледа му се появи селото Хелфенщайн. Мина и край ковачницата.
Вратата й беше широко отворена. От наковалнята хвърчаха искри. Младият Волф стоеше пред нея и въртеше големия тежък чук сякаш беше детска играчка. Баща му, гостилничарят, му помагаше, като с дълги клещи държеше нажеженото желязо.
Гробището се намираше на другия край на селото. Непознатия от Индия стигна до малката къщица на гробаря. Мигновено на прага й изникна старчето.
— Вие ли сте гробарят Зебалдус?
— На вашите услуги, господине!
— Разполагате ли със списък на гробовете?
— Да, да! За коя година се интересувате?
— За лятото преди двайсет години.
— Веднага.
Ван Зом получи списъка и намери деня, когато е било погребано детето на разсилната. Според обичая номерът на гроба също бе отбелязан.
— Колко време оставят на спокойствие тукашните гробове? — продължи да разпитва Ван Зом.
— Вече остарях и посивях на тази служба, но въпреки това рядко ми се е налагало да отварям гробове за повторно използване. В последния, който разкопах, почиваха останките на жена, умряла преди четирийсет години. Да, да!
— Следователно детето, за което се интересувам, не е изваждано от гроба си. Това е добре. До половин час тук ще дойде околийският управител заедно с други господа, за да наредят отварянето на гроба.
— Боже Господи! Да се изровят кости от преди двайсет години! Какъв шум ще се вдигне само! И кого имате предвид?
Непознатия от Индия посочи в списъка на гробовете.
— Ето това дете тук!
— Досега не ми се е случвало подобно нещо! И то точно детето на разсилната! Добре познавах тази свястна женица. Да, да!
— Отварянето на гроба трябва да се извърши в пълна дискретност. Чувате ли? В пълна дискретност! Ще отида да потърся гроба. Значи номер петдесет и едно.
Когато Ван Зом се върна от обиколката си на гробището при къщицата на гробаря, в този момент се появи Фридрих.
— Я гледай, ти си вече тук? Мислех, че околийският управител ще дойде преди теб. Нали той щеше да слезе и да върви пеша, а ти да откараш впряга до странноприемницата?
— Той беше така премръзнал, че пожела да изпие чаша грог преди да дойде.
— В странноприемницата ли? Е това е върхът! В Хелфенщайн има една-единствена кръчма, чиито собственик е Волф. Каква непредпазливост! Тъкмо Волф най-малко трябваше да узнае за нас. Е, хайде, влизай в гостната, Фридрих! Остава да почакаме, докато господин управителят изпие своя грог. Гробарят никъде не се виждаше.
— Той набързо отскочи до едно място — любезно каза жена му, — но скоро ще се върне. Да предложа ли на господата чаша кафе или…
— Благодаря — кратко отвърна Ван Зом. — Все пак вашият мъж можеше да се обади преди да тръгне.
— Извинете, драги господине! Излезе заради инструментите!
— Но нали те са тук, в дома му!
— Да, но земята е замръзнала и е твърда като камък, тъй че трябва да чакате дълго, докато се отвори гробът. Затова той отиде да наострят кирката.
— При ковача, нали добра ми госпожо Зебалдус? — учтиво попита Ван Зом.
— Да.
— Е, драги Фридрих, тогава имаме достатъчно време, да седнем удобно и да чакаме!
Доста по-късно пристигна околийският управител.
— Сам ли идвате, господин управител? — посрещна го Ван Зом, като бавно се изправи.
— Не. Както обещах, водя и писаря. Ей сега ще дойде.
— Навярно и той е почувствал нужда от грог, а?
— Искаше да изпие едно кафе. Когато излизахме от кръчмата, се натъкна на кмета, и тъй като имаше да събира още някакви сведения по служебна линия, реши да използва случая и да приключи с работата.
Ван Зом рязко се обърна, приближи се до областния управител и сложи ръка върху рамото му.
— Бяхме се уговорили да спазваме пълна дискретност да не събуждаме любопитството на хората, нали?
— Разбира се. Задължава ме самата служба. Не мога да се раздрънкам, още по-малко пък моят писар ще вземе да…
— Добре, добре! — прекъсна го князът. — Но човек може да извърши грешка и неволно.
— Неволно ли?
— Да, като се отбие в странноприемницата и накара всички хора от селото да се стъписат.
— Наистина… не помислих за… това! — заекна управителят.
— Но аз помислих и затова ви помолих да не се мяркате пред хората. Някой идва. Вашият придружител ли е?
— Да, писарят Райхелт.