— Аха, ей го и нашият приятел Зебалдус. Е, вече всички се събрахме и трудната ни работа може да започне! Старият гробар с тежки стъпки влезе в стаята.
— Извинете ме, уважаеми господа! Не стана тъй бързо, както си го мислех. Трябваше наново да раздухат огъня. Да, да!
— О, разполагаме с много време — снизходително се усмихна Ван Зом. — А и не сме се забавили кой знае колко.
С годините старият Зебалдус започнада забравя и бе станал доста странен. Изобщо не почувства, че е нарушил нареждането всичко да се пази в тайна, като отива при ковача Волф да наточи кирката си.
— Какво ще правим с туй нещо, кумец? — посрещна го ковачът, узнал вече от баща си, че околийският управител е седнал в кръчмата.
— Ще го наточим.
— Не бързаш, нали? Сега ще изковем още една шепа пирони и ще остави огъня да угасне. И утре е ден. Тогава ще дойде ред и на твоята кирка.
— Не, не! — настоя Зебалдус. — Трябва ми незабавно. Да, да!
— За какво си се разбързал толкова?
— За да отворя един гр… за да копая.
— Днес никой не е умрял, нали! — учуди се ковачът.
— Въпреки туй трябва да изкопая един гроб!
Това бе необичайно. Необичайно беше и присъствието на околийския управител. Ковачът беше голям хитрец, а на всичко отгоре и любопитен човек. Ето защо реши да подпита гробаря и да узнае туй-онуй. Засмя се и каза:
— Я не бъди толкоз потаен бе, кумец! Вече знам за какво става въпрос. Та нали околийският управител седи в нашата кръчма!
— Управителят? Да, той се канеше да идва. Непознатият господин също го каза. Но всичко трябва да остане в тайна! Да, да!
— Това се отнася за други, кумец, не и за нас. Нали баща ми е член на общинския съвет и без друго трябва да знае всичко.
— Тук си прав. Е, щом вече си узнал, тогава няма защо да съм толкоз боязлив. Какво ще кажеш за цялата история? Струва ми се, че откакто съществува Хелфенщайн, не е отварян гроб по искане на властите. Да, да!
— Но защо го правят сега? Околийският управител нищо не ми каза за причината.
— Търсят костите на едно дете. Да, да!
От странноприемницата си старият Волф беше забелязал появяването на гробаря в ковачницата. Ето защо отскочи до сина си, за да разбере за какво става дума. Той успя да чуе по-голямата част от новината, донесена от кумеца Зебалдус.
— На дете ли? — подхвърли той в този момент. — Че за кое дете става въпрос?
— За детето на разсилната. Помниш ли я още, онази, гърбавата Грете… Бог да я прости! Да, да!
Старият Волф се почувства, сякаш някой го удари право в лицето. Незабелязано размени поглед със сина си и попита:
— Детето на гърбавата Грете?
— Е, сигурно си спомняш погребението. Беше преди двайсет години. Да, да!
— Нищо не мога да си спомня. Ами ти? — обърна се той към сина си.
— Представа си нямам.
— Измина много време оттогава — обади се старият Зебалдус. — Но си спомням всичко много добре. Беше точно в деня, когато избухна големият пожар в замъка. На моя рожден ден. Тогава ядохме кейк и играхме скат. А после вие двамата ми помогнахте да заринем гроба.
— Фантастична памет имаш, старче! Но ями кажи, откога знаеш за тази работа? Околийският управител дойде преди малко.
— Горе при мен се появи един човек. Изобщо не го познавам.
— Сигурно е служебно лице.
— Вероятно!… Но казвам ви, той има такива очи, които биха могли да проникнат през десет железни врати! Трябва да е знатен господин. Да, да!
— Защо?
— Защото хич не ми цепи басма. Накара ме веднага да му дам списъка на гробовете. Да, да!
— Ами легитимира ли се?
— Да се легитимира ли? Не.
— В такъв случай не бих го пуснал да прекрачи прага ми. Всеки може да дойде и да поиска да наднича в книжата! Длъжен е да ти покаже легитимацията си!? Все пак трябва да знаеш кой е този тип.
— Ще го направя! Наистина ще го направя! Да, да!
— Тогава отиди в кухнята и кажи на жена ми да ти налее една ракия!
— Защо не в помещението за посетители?
— Защото там седи околийският управител. След десетина минути кирката ти ще е готова.
Старият Зебалдус излезе, минута-две двамата Волф се гледаха безмълвно.
— Защо го изпрати в кухнята? — попита синът.
— Трябва да действаме бързо! Целият се вцепених от уплаха. Мислех си, че тази стара история отдавна е забравена. А ето че сега идват господата от съда! Знаеш ли какво означава това?
— Че всичко е излязло на бял свят. Но пък оттогава са изминали двайсет години и цялата работа не ни засяга повече. Че кой би се сетил за нас?
Старият Волф поклати глава.
— Това никак не ми харесва. Околийският управител не е отседнал току-така точно тук.
— Сигурно заради кръчмата.
— Остава под въпрос. Той се държа с мен високомерно и бе много мълчалив. Нямам му доверие.