Антон обаче, който беше пред Ван Зом, изненадано отскочи настрана. Отляво, близо до вратата на спалнята, зейна отвор в стената.
— Какво пък е…
— Тихо! — предупреди го князът — Замаскирана врата покрита с тапет!
— Кой я отвори?
— Аз. Неволно. Докоснах с пръст… ей тук… този скрит бутон. Влизай бързо в помещението зад тайната врата! Обзалагам се, че открихме едно от най-важните свърталища на капитана, което не е известно и на тъй отзивчивата камериерка, която ти даде ключа за задната врата.
През тайната врата те се шмугнаха в една стая, където по стените висяха окачени дрехи, перуки и изкуствени бради. Втора замаскирана врата водеше към спалнята. Завеса закриваше входа за работния кабинет, където гореше настолна лампа. Двамата предпазливо се приближиха до завесата и надникнаха в помещението. Нямаше жив човек.
— Тук ще приеме двамата Волф — обади се Антон, — едва ли ще допусне в официалния салон толкова обикновени посетители.
— Естествено че няма да ги допусне там. Но я виж! Чекмеджетата на писалището са отворени! Какво ще кажеш да хвърля един поглед в счетоводството на Капитана.
— Счетоводство ли? — тихо се изсмя Антон.
— Разбира се. Не забравяй каква многостранна дейност развива! Не би се оправил, ако не води сметки и бележки за своите тъмни сделки и планове. Е, сега ще видим.
При тези думи Ван Зом изтегли докрай вече отвореното чекмедже и бързо огледа чисто подреденото му съдържание.
— Ето на! — каза той.
— Какво?
— Не ти ли прави впечатление големината на чекмеджето?
— Не… а-а, да! Струва ми се по-късо от ширината на самото писалище.
— Абсолютно вярно, драги ми Антон… а ето тук — при тези думи князът бръкна с ръка по-надълбоко в отвора, — а ето тук е счетоводната книга!
Ван Зом размаха във въздуха дебела търговска книга с очукани ръбове. Започна бегло да я разлиства, изражението на лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.
— Да затваряме, Антоне! — каза той и върна книгата на предишното й място. — Капитана е страшен мерзавец и е крайно време да го унищожим! Всяка проява на милост е равна на престъпление!… Сега е девет и половина. Ти ще слезеш долу, ще се погрижиш за файтона и ще стоиш наблизо! Ето ти ключа. Аз оставам.
Антон се оттегли, Ван Зом заоглежда леглото. То се намираше между четири колони, които носеха копринен балдахин със син цвят. Скъпоценни тънки завеси падаха отстрани на широки дипли. Между тях и леглото имаше достатъчно място. Ван Зом се настани удобно на килима и спокойно зачака развитието на събитията.
Скоро банкерът влезе в работния си кабинет. Стъпките и гласът му ясно се чуваха в съседното помещение. Изглежда го беше последвал и някакъв слуга.
— Фриц, към десет часа ще ме потърсят. Ще пуснеш човека да влезе. Доведи го тук!
— Много добре, милостиви господаря!
Банкерът започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята, след около четвърт час вратата се отвори.
— Волф, вие тук! — възкликна Хелфенщайн. — Значи телеграмата е от вас?
— Да, от мен и от моя син — гласеше отговорът на стария Волф.
— Значи и той е дошъл с вас?
— По-добре да сме двама, отколкото сам.
— Имате ли причина да се боите от нещо?
— Полицията е по петите ни.
— Проклятие! Да не са ви спипали с контрабандни стоки?
— О не! Това е стара история. Не бива повече да се мяркаме в Хелфенщайн. Заловят ли ни, и вие сте загубен!
— Говорите с много странен тон, приятелче.
— Извинете, господине, ала като дълги часове си лежал под сено в каруца, тръпнейки от страх, да не те спипа някой жандармерист… благодаря!
— Но в името на дявола, какво се е случило?
— В Хелфенщайн се появи непознат, който знае за детето!
— За кое дете? Говорите в загадки.
— За детето на разсилната, господине. То беше погребано в деня, когато бе опожарен замъкът Хелфенщайн.
— Че какво ме засяга детето на разсилната? И каква връзка има то с пожара в замъка?
— Ако замъкът не беше изгорял, детето щеше да си лежи в гроба.
— Волф, струва ми се, че сте прекалили с чашката и затова дрънкате врели-некипели!
— Не, господине, напълно трезвен съм. Днес дойдоха и разкопаха гроба. И сега загазихме!
— Волф, бъдете разумен и ми обяснете: каква е тази работа с детето?
— Че каква може да е? Не беше погребано на времето, защото имахме нужда от трупа му.
— Човече, ви сте луд! Имали сте нужда от трупа му? Защо?
— Трябваше да бъде изгорен.
— Да бъде изгорено детето?
— Да.
— Човече, внимавайте какво приказвате! Ако подозренията ми са верни… Изгорено! Едно дете! Знам само за дете, което загина в пламъците — малкият Роберт фон Хелфенщайн.