— Да, това исках да кажа.
Франц фон Хелфенщайн изригна ужасно проклятие.
— И какво, какво искахте да кажете? Не може ли човек да изкопчи от вас една разумна дума? Не сте дошли тук, за да ми разказвате стари истории. От двайсет години знам, че Роберт е изгорял!
— Господине — заекна Волф, — тогава… Роберт… не изгоря! Обърнат стол изтрополя на килима. Един юмрук шумно се стовари върху масата. В продължение на няколко секунди се възцари тишина.
— Значи сте го оставили жив, мръсни свини такива, така ли?
— Да, господине.
— Сатана и пъкъл! Защо?
— Този тон, господине… хмм… решително не позволявам да ми говорите с такъв тон! Аз не съм мръсна свиня, господине! Ако на времето не ни бяхте подлъгали, и до ден днешен със сина ми щяхме да си останем онези почтени люде, които бяхме преди да ви срещнем.
— Защо? Защо оставихте момчето живо? — изкрещя банкерът.
— Хмм, може би ще дойде време, когато ще го узнаете!
— Волф, не ме вбесявайте! Вие сте лъжец и предател! Вие и вашият син!
— Ами вие?
— Проклет негодник!
— Проклет негодник ли? Да, такъв съм. По ваша вина, господине! Ние прикрихме вашето убийство, защото ни държахте в ръцете си с контрабандата и ни обещахте куп пари… но не бяхме съгласни да ставаме убийци!
— Нали вие опожарихте замъка!
— По ваша заповед! Вие сте подстрекателят. Но пощадихме момчето, понеже ни беше жал и вместо него изгорихме един труп. Все пак това не беше убийство. И по друга причина оставихме детето живо, господине. Нямахме ви доверие! Когато е за вашата лична изгода, за вас човешкият живот пет пари не струва. Когато нямаше да имате вече нужда от услугите ни, с нас щеше да е свършено. Решихме и ние да ви държим в ръцете си, господине. Тъй, всичко ви казах.
Банкерът мълчеше. По-разумно беше привидно да се примири с неизбежното.
— Прав сте, Волф — заяви той с помирителен тон, — от ваша гледна точка така да разсъждавате. Не ви се сърдя. Но в крайна сметка сме съдружници, които трябва да си имат доверие. И така, кажете ми, къде се намира сега Роберт фон Хелфенщайн!
— Изключено! — махна с ръка Волф.
— Защо да е изключено?
— Защото ще го очистите.
— Глупости! За да не се боя от законния наследник, достатъчно ми е само обещанието ви, че той никога няма да узнае кой е.
— В такъв случай губим най-силния си коз.
— Ще ви платя за него.
— Да, разбира се, ще получим по някой куршум като Тифенбах, но не и пари!
— Я не се вдетинявайте! Казвате, че повече не бива да се връщате в Хелфенщайн?
— За съжаление е така.
— Е, аз ще ви дам пари и ще ви помогна да започнете нов живот. Не ми се вярва, че положението ви е толкова напечено. Я ми разкажете по-спокойно, как се случи всичко това! После ще мога по-ясно да видя нещата.
Волф му разказа. Банкерът го изслуша мълчаливо.
— Накратко казано — поде той след кратка напрегната размисъл и дебнещ израз на лицето, — на времето вие сте нарушили даденото обещание, измамили сте ме. Моля ви, няма защо да избухвате… можем да назовем нещата с истинските им имена. Сами виждате докъде я докарахте. Ако тогава бяхте почтени към мен и бяхте извършили онова, с което се бяхте нагърбили, сега нямаше да седите като бездомни бегълци. Но да забравим миналото и да помислим какво може да се спаси.
— Нищо повече не може да се спаси, господине! — отчаяно извика старият ковач.
— По-полека, по-полека! Ако вие двамата сте достатъчно хитри и отричате всичко…
— Но нали непознатият чу целия разговор! Там, при порутения зид!
— Въпреки това. Никой съд не може да ви осъди. И въз основа на какво? Заради няколко глупави думи, които непознатият погрешно е разбрал? Никога! Дори и самите вие да се признаете за виновни, ще трябва да се приведат доказателства за вината ви. Но как ще докажат вашата вина? Абсолютно невъзможно! Само в един случай ви грози опасност — ако Роберт фон Хелфенщайн узнае кой е всъщност самият той. Както виждате, вашата съдба е в собствените ви ръце. Надявам се няма да излезете толкова глупави да отидете сами да му кажете истината.
Волф мълчеше.
— Или — отново поде банкерът, — смятате, че е възможно той вече да… я чакай! — прекъсна се сам. — Да не би на времето да сте оставили по него белег за разпознаване?… Е? Да не ви се схвана езикът? А?… По дяволите! — внезапно изрева той. — Че говорете де, глупак такъв! Заради вашата измама аз рискувам кожата си! Сигурен съм, че сте забъркали някаква каша… по лицето ви си личи! А и да не е така, къде остана тогава вашият коз, а?