— Но нали зрението ми е много добро, а и познавам полицейската значка!
— Бил е измамник, драги господин Хартвиг, измамник!
— Измамник ли? Наистина? Някой, който е искал да съсипе Вилхелм Фелс? Е да, тогава ми става ясно онова, което ми се струваше толкова загадъчно в цялата история. От полицията заявиха, че Фелс се ползвал със съвършено неопетнена репутация, а пък тъй нареченият таен агент упорито твърдеше, че срещу него имало различни обвинения.
— Защото същият този мним агент е бил голям мерзавец. Господин Хартвиг, знаете ли кой е тайнственият англичанин, който е поръчал на Вилхелм Фелс да изработи машината?
— Не, разпитах и съседите на Фелс — никой не го е виждал да идва в тази къща.
— Няма и да се мерне повече. Майсторът бавно излезе иззад тезгяха.
— Вие познавате ли го, господин комисар?
— Може би, господин Хартвиг.
— Но защо не дойде при мен? Нали искаше да има машината до Коледа? А тя си стои отзад в работилницата… направо майсторска работа… ама никой не се интересува от нея!
— Ами — продължи Ван Зом, — тайнственият англичанин е идвал вече при вас!
— При мене ли? Не! Та нали би трябвало да го знам!
— Дори сте разговаряли с него.
— Глупости!… Извинете! Искам да кажа, че се заблуждавате.
— Едва ли. Само че не се е появил пред вас като лорд, а като служител на тайната полиция, показал ви е значката си и ви е предупредил за действията на вашия помощник Фелс.
В този момент лицето на Хартвиг изразяваше всичко друго, само не и интелигентност. Той отвори уста и забрави да я затвори.
— Но… но… защо… как… — успя с мъка да изрече. Ван Зом стана.
— Ще дойда пак, майстор Хартвиг, когато се посъвземете от изненадата си — каза той. — За днес само това: мнимият англичанин е поръчал машината на Фелс. Бил е сигурен, че за да изпълни привлекателната поръчка, неопитният младеж ще вземе назаем метални части и други неща от вашата работилница. И действително така е станало. После онзи негодник дошъл при вас като таен полицай. Правил си е сметка: такава история ще съсипе за цял живот човек като Вилхелм Фелс. Когато изтърпи наказанието си, той едва ли ще получи възможност да се захване с почтена работа. Неспасяемо ще попадне във властта на непознатия, на своя зъл демон. Кой знае, може би този сатана се нуждаел от един сръчен механик като Фелс!
— Света Богородице! — извика майсторът. — Мислите, че…
— Да, тъй мисля, господин Хартвиг. Мисля също, че е много мило от ваша страна, ако се погрижите за майката на вашия помощник. Вярно че за нея се грижат в старчески приют, но само за физическите й нужди. Но… вие сам разбирате… за душевните…! Довиждане!
Приблизително по същото време двама мъже седяха в една кръчма, която в този час бе слабо посетена. Единият от тях — достопочтен възрастен господин с почти побеляла коса, който имаше вид на пенсиониран диригент на черковен хор или на органист. Другият бе на средна възраст и не правеше по-характерно впечатление. Изглеждаше като най-обикновен човек.
Двамата разговаряха с умерен, достолепен тон. И самите те, и възвишената им тема на разговор като че бяха обгърнати от тържествена атмосфера. Но при по-внимателно наблюдение и вслушване в думите им ставаше ясно, че създаденото впечатление на достойнство и достолепие е външно и измамно.
— Проклета история! — избоботи беловласият старец с тежко отмерено движение на ръката.
Другият го погледна доста учудено.
— Нима ви е толкова неприятна? Та нали и двамата са от провинцията!
— Нищо не разбирате! Става дума за неща от по-стари времена.
— Аха, тъй значи! Ваши добри приятели? Смятате, че ще дадат неприятни показания?
— Опасявам се.
— Тогава ще трябва да ги освободим.
Със сериозно изражение старецът поклати глава и сбърчи чело. После каза:
— Няма да имаме кой знае каква полза. В крайна сметка тези глупави недодялани ковачи пак ще се оставят да ги спипат някъде. Най-добре ще е… — …тези загубени типове да изчезнат! — с мазен глас довърши изречението човекът на средна възраст. — Не би ли могло да им се помогне?
— Сигурно. По хиляда марки на глава… работата струва толкова. — Точно пресметнато две хиляди марки. Хубави пари!
— Приготвени са!
— Кога?
— Веднага след като се получи гаранция, че двамата са ликвидирани.
— Да си стиснем ръцете!
— Ето моята!
Двамата Волф бяха вече обречени. Достопочтеният старец поиска от своята „маша“ по-подробни обяснения.