— По-нататък!
— Знаете, че в лунатиците се вселяват свръхестествени сили. Тогава са безполезни и най-сложните ключалки на огнеупорните каси. Не губете търпение, драги господине, ей сега свършвам! И така, князът има в гардеробната си една каса…
— Нищо ново не ми казвате. Знам дори къде е поставена. Но продължете!
— Освен това там има и тежък стенен шкаф, който винаги стои заключен. Предполагам, че в него князът съхранява другите си съкровища.
— И с това не ми казвате нещо ново. Знам го този шкаф.
— Хайде бе!
— Вече можете да си направите извода, млади човече, че за Капитана нищо не остава скрито-покрито.
— Князът често се заключва в тази стая, без да се съобразява с… моята страст към благородното. Една нощ наблюдавах през ключалката как отвори шкафа. Казвам ви, вътре имаше цяла библиотека от най-прекрасни томове! Извади една от книгите и отвори горната й корица… какво беше удивлението ми, драги господине, за малко щях да падна през ключалката! Ван Зом изобщо не държеше в ръката си истинска книга, а плоско ковчеже, пълно с блестящи и искрящи скъпоценни камъни!
— Знам, знам, и това знам — кимна беловласият органист. — Няма нужда да ми описвате този шкаф. Капитана е хвърлил око именно на „библиотеката“.
— Чудесно! Виждам, че господин Капитана има добър вкус. Но това са само мъртвите богатства на онзи скъперник. Отскоро той си има и живо съкровище!
— Живо ли? — изненада се органистът. — Слушайте, приятелю, изглежда вие сте голям шегаджия, който сам има живи съкровища, разхождащи се из града!
Но Фридрих не обърна внимание на шегата на своя събеседник. Направи сериозна физиономия и бавно и отмерено заяви:
— Не, не се шегувам. Само размислям дали съм длъжен да съобщавам на Капитана всичко, което ми направи впечатление.
— Естествено!
— Е, добре тогава. Точно така е, както ви казах. Този скъперник си е набавил по-особено съкровище, една представителна жена!… Не, не бързайте да махате пренебрежително с ръка, защото цялата работа ми се струва твърде странна! Тази жена непрекъснато спи и той се отнася с нея като с рохко яйце.
— Непрекъснато спи?
— Да. И най-забележителното е, че тя е жената на банкера фон Хелфенщайн, която…
С рязко движение органистът сграбчи ръката на Фридрих.
— Мътните го взели, ама че сте силен! — възкликна Фридрих и се освободи от здраво стисналите го пръсти на посетителя. — Драги господине, от вашата възраст човек не може да очаква подобна яка хватка!
— Млади човече — рече органистът и с мъка се овладя, — съвсем сигурен ли сте в това, което казвате? Не се ли лъжете? Нима добре познавате госпожа фон Хелфенщайн?
— Та нали лично й сервирах, когато преди време тя посети княза! Не, драги господине, имам отлично зрение… ако пожелаете, след години мога да позная една крава от стадото.
Старецът прекара пръсти през брадата си.
— Мътните го взели! — процеди той през зъби. — Дано му се върне в ада!… Млади човече, вие нямате представа колко важни неща ми доверихте току-що. Без да знаете и без да искате ми отворихте очите кой е онзи непознат, онази ръка от мрака, която… но да оставим тези неща! Сега може да ви излезе късметът. Обаче тежко ви и горко, ако открия в думите ви и следа от лъжа! И така, разчитам на вас. Точно в три!
Старият човек си тръгна, а почтеният Фридрих остана известно време неподвижен на мястото си, внимателно заслушан в отдалечаващите се стъпки. После изведнъж се оживи. Втурна се в съседната стая и след не повече от четвърт час другата врата на жилището с два входа се отвори и навън излезе… вятърничавият скулптор Щайн с мека широкопола филцова шапка, нахакано килната към едното ухо, стиснал в ръка сребърната дръжка на тънко, елегантно бастун-че.
Бавно тръгна по улиците като човек, който не знае друго занимание освен да се радва на живота и да се любува пред витрините на великолепните магазини. Не след дълго обаче свърна в странична улица и изчезна в сградата на съда, за да предаде лично едно писмо на асесора Шуберт. То съдържаше три кратки реда с настоятелната молба двамата Волф от село Хелфенщайн да бъдат преместени на по-висок етаж, и то в някоя от килиите, които гледат към двора.
22. A3 ОБВИНЯВАМ!
— Какво?… Нима вече е станало седем часа? — възкликна вечерта на същия ден министърът на вътрешните работи с невярващ поглед към големия стенен часовник. — Заповядайте, седнете, драга Вреде! Сам виждате, че не стоя без работа. Ала и през ум не ми минаваше, че още сега ще ме заведете при княз Ван Зом. Само една минутка… това са последните подписи!