Навярно в тези часове старият човек също като Ван Зом седеше потънал в тежки мисли пред призованите призраци от миналото.
Изведнъж князът скочи на крака. Не, той нямаше време за безполезни мечтания. Все още врагът не беше обезвреден! Ако всичко се развие така, както го е замислил, още тази нощ, малко след три щеше да удари сетният час за Капитана.
Последният гост още не беше напуснал дома му, когато Фридрих пристигна от затвора с новината, че същата вечер между десет и десет и половина непознат е стрелял с пневматична пушка в килиите, където първоначално бяха затворени арестуваните баща и син Волф. По настоятелната молба на княза бяха необезпокоявано оставили да избяга този тип, когото Ван Зом и Фридрих добре познаваха и чиито действия бяха проследени внимателно. На Ван Зом, който дърпаше всички конци, му беше достатъчно да знае, че Капитана наистина е решен да направи всичко възможно само и само да отстрани всеки човек, запознат с тайните му, преди да е изтекъл фаталният за живота му срок.
За пореден път князът премисли взетите предохранителни мерки и реши още веднъж да поговори с Фридрих, и то възможно по-скоро. Той очакваше от Капитана всякакви подлост и коварство, а умният младеж, винаги в добро настроение, му беше станал особено близък и необходим през последните месеци.
Когато камбаната на главната църква отмери третия час, иззад едно крайпътно дърво, недалеч от желязната решетъчна порта, се отдели тъмен човешки силует и бавно започна да се приближава. Приличаше на човек, потънал в мислите си. Докато минаваше покрай портата, от вкочанените му от студа ръце на земята падна носната му кърпа.
— Пссст, хей! — шепнешком се разнесе още в следващия миг откъм другата страна на желязната порта. — Тук е свой човек!
Беше слугата Фридрих, който, изпълнявайки точно дадените му указания, търпеливо изчакваше развоя на събитията.
Човекът на улицата се наведе и бавно-бавно вдигна изпуснатата кърпичка. При думите на Фридрих той трепна от изненада.
— Някой каза ли нещо? — с приглушен глас попита.
— Да.
— И какво казахте?
— Свой човек!
— Не знам какво имате предвид.
Тогава зад Фридрих се чуха скърцащи стъпки в снега и някакъв друг човек застана до него в малката градинка пред самата къща.
— Всичко е наред! — каза той на чакащия отвън мъж. — Прехвърлете се при нас!
Бързо и с лекота другият се покатери през оградата.
— Някой влизал ли е в къщата през последните два часа? — попита застаналият до Фридрих човек.
— Не съм виждал жива душа.
— А да сте забелязали нещо по-особено?
— Абсолютно нищо.
— Добре. Днес е главното изпитание за вас. Ако всичко мине като по вода, още отсега гостилницата „Съгласие“ става ваша, но ако съм се излъгал във вас, смятайте се вече за труп!
— Е, е! — тихичко се засмя Фридрих. — Предпочитам кръчма пред ковчег!
— Надявам се да е така, за ваше добро е. Все пак се налага да ви вържа. Подайте си ръцете!
— Да ме вържете ли? Защо, господине?
— От предпазливост. Вие ще ни водите. Ако разбера, че сте верен човек, нищо лошо няма да ви се случи, но ако усетя обратното, в сърцето ви ще забия нож.
— Бррр, колко страшно звучи това, драги ми приятелю! Ето спокойно се оставям да ме вържете. Ето ръцете ми!
Фридрих усмихнато протегна към човека и двете си ръце, макар че не му беше весело. Само за секунди китките му бяха стегнати отзад на гърба и тогава по даден знак от различни страни през снежната вихрушка към тях бързо и безшумно се приближиха още няколко човешки силуета. Фридрих ги преброи. Без предводителя те бяха десет души.
— И така — отново поде човекът, който бе говорил дотогава, и на Фридрих се стори, че разпознава гласа на достопочтения „органист“, — който не се предава без шум, ще получи нож между ребрата. Ти ще останеш на пост долу при входната врата, а ти на стълбището. Тъй! Вие четиримата ще заемете със съкровищницата! Останалите четирима ще ме последват! Отиваме при княза! Хайде!
С тези думи той пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори безшумно. Един от мъжете побутна Фридрих да върви пред него. В къщата всеки от тях запали по един маскировъчен фенер. Фридрих закрачи напред, последван от предводителя и останалите. Можеше да се закълне, че този човек беше Капитана. Заизкачва се нагоре по стълбите и на първия етаж се спря пред една врата.
— Ето тук е помещението със скъпоценностите — прошепна той.
— Къде спи князът?
— Ей там, вдясно! Предпоследната врата води към антрето пред спалнята му.