В същия миг откъм набеденото за спалня работно помещение на княза се разнесе вик — вярно, беше приглушен от стените и от дебелата плътна завеса, но все пак бе ясно доловим.
— Какво беше това? — стреснато попита един от тях и нададе ухо към вратата.
— Последният признак на живот от устата на княз Ван Зом — небрежно подхвърли друг и затвори още една книга, която също съдържаше най-обикновени камъни. — Сигурно Капитана му е светил маслото.
— Да се надяваме.
Изпълнени от алчност, те продължиха да търсят, но колкото и томове да разтвориха, в никой от тях не откриха друго освен камъчета и пак камъчета.
— Проклет боклук! — изгуби търпение най-припряният от тях. — Да се захващаме с касата! Да не си пилеем повече времето с тези камънаци!
В същия миг в стаята изведнъж стана много светло. Двете врати към коридора и към съседното помещение се отвориха широко и на прага им заплашително пробляснаха оръжията на полицаите — малки, но зловещи пистолети с насочени дула към престъпниците.
— Дръжте ги! — изрева най-близко застаналият до полицаите бандит и с високо вдигнат нож се нахвърли срещу тях.
Тогава се разнесе изстрел. Човекът рухна на земята, улучен точно в челото.
— Горе ръцете! — заповяда острият глас на княза. — Който помръдне, ще бъде застрелян!
С готовия за стрелба револвер в ръка той прекрачи прага.
— Хвърлете ножовете! — продължи князът и запъна спусъка. Чу се как стоманените остриета издрънчаха на пода.
— Ей там, от дясно… един по един излизате напред! Хайде, давай!
— Къде е Капитана? — извика един тип, чиято късо подстригана червеникава коса издаваше наскоро пуснат на свобода или избягал затворник.
— Скоро ще го видиш, рижава главо — гласеше отговорът, — и то здравата вързан. Всъщност би могъл сам да се сетиш, че иначе ние нямаше да сме тук!
— Е, ами тогава — грубо се изсмя рижият и, като кършеше нахакано рамене, се приближи. — Този път ножовете ни не са изцапани с кръв… иначе щях да ви водя заедно с нас на оня свят, проклети копои такива!… Хайде, момчета!
Все още колебаейки се и ръмжейки като вързани на верига песове, останалите пристъпиха напред и се примириха с неизбежната участ. Протегнаха ръце, за да ги вържат, и скоро бяха отведени.
Те се появиха пред дома на Ван Зом щом удари три, а когато от църквата бе отмерена първата четвъртина от следващия час, изнесоха Капитана с вързани ръце и крака от къщата. Докато прислугата сновеше из помещенията на обширната сграда като подплашен орляк кокошки, за да заличи следите от схватката, потънал в дълбок размисъл, Ван Зом стоеше изправен на прозореца в работния си кабинет и гледаше как тъмните силуети изчезват в снежната виелица.
Капитана беше изиграл ролята си за последен път.
Какви ли не мисли минаваха през главата на Ван Зом. Той разтърка чело, като че ли искаше нещо да изтрие, после се върна в стаята. На прага й се появи слугата Фридрих.
— Заповедта е изпълнена! — доложи той по военному. — Четирима души молят да бъдат върнати на детективска служба в родния си град отвъд тези красиви планини!
— Четирима ли? — попита неговият господар, който малко по-объркан се върна в действителността от света на своите мисли. — Но аз виждам само един!
— Всъщност са двама, но единият се брои за трима. Спомнете си за кумеца Хайденрайх преди време, когато беше онази иманярска история — едно е три и три — едно, това е то магьосническото число! — засмя се Фридрих, но в смеха му имаше и мъничко тъга. — На първо място е вашият слуга Антон. На второ, най-обикновеният копой Ханс Хол, който от днес нататък пак заедно с гореспоменатия Антон ще бъде вързан като със синджир за службата си на частен детектив в родния си град. На трето място идва вятърничавият скулптор Щайн, който ще изчезне безславно и безследно. И на четвърто — почтеният Фридрих, понякога наричан Йохан, който няма да получи нито чаровната Йете, нито гостилницата „Съгласие“, защото човекът, който се канеше да му подари тази хубава кръчма, бе изпратен от ваша светлост в един хотел, където на самия него нищо няма да му подаряват! Ах, да, така е ваша светлост, на този свят ти се отплащат все с неблагодарност!…
„ЗА ДА СЕ СБОГУВА…“
Голямо беше вълнението на следващия ден в града, щом се разчу, че през последната нощ със съдействието на княз Ван Зом е арестуван спечелилият си ужасна слава Капитан заедно с цялата си банда. Обаче вълнението и сензацията надминаха всякакви граници, когато вестниците публикуваха името на тайнствения, толкова дълго търсен престъпник — банкера Франц фон Хелфенщайн. Хората бяха смаяни и отначало не повярваха. Питаха се дали пресата или пък полицията не бяха станали жертва на рафиниран и хитър шегаджия. После вестниците започнаха да изнасят все повече и повече убедителни подробности… и лека-полека кошмарът, който от дълго време неизказано бе измъчвал надлъж и нашир жителите на страната, взе да се разсейва и накрая изчезна.